Първи стъпки в живота

 Имах черен ден. Уж станах в кондиция, но много скоро всичко се преобърна. Hit the road Jack! Дали? Обзело ме беше усещането за безпътие. 

Все пак тръгнах по план. 

Всеки завой, всяко дърво край пътя ме бодеше със спомени. Виждах как държа нещо в ръцете си, което внезапно се изплъзва и изчезва като мираж. Чувствах се жалък.  На моменти ми се искаше да се откажа и да се върна. Но да се откажа от какво? Къде да се върна?

Бях се свил, по-малък от топка за тенис на корд.

Планът беше да кача Каваклийка откъм Найденово, този известен лют барир. Чудех се дали обаче е удачно да оставя буса в Найденово и колко е безопасно там. Попътно видях хубав паркинг прещу кръчмата във Верен и спрях. От кръчмата запонаха да ми свиркат и викат. Скоро разбрах защо, багажникът на колелото се беше почти изтръгнал и висеше на два болта килнат назад.

Колко им трябваше на  тези мойте потънали гемии.

Опитах се да закрепя обратно багажника с тел. Гайката, през която бях промушил телта заяждаше и я напънах с отверката, за да застане на правилната позиция. Отверката се изметна и ми проби зверски пръста. Шурна кръв. Чудесно се справах, в този момент ако легнех на пътя, колите щяха да минават през мен без дори да усетят неравност, дотам се чувствах смачкан.

Увих пръста с домакинска хартия.

Проблемът с багажника беше, че от друсането бяха изпаднали болтовете горе. Стандартни болтове, но аз нямах подръка. Опитах се да разглобя нещо в буса (временно), но не намерих подходящи. 

Отиди да попиташ в кръчмата!

СТЪПКА ЕДНО: Започни да комуникираш със случайните хора, които срещаш. Приеми го като правило и ако трябва го прави насила.

Отидох. Те ме бяха гледали какви ги върша, така че разговорът стана лесно. "Гледам и пръста си си боднал" каза единият. "Мисля, че имам такива", влезе в кръчмата и след малко се върна с два болта.  Благодарих. "И да ми дадеш да преспя веднъж в него." Визираше ПЕжо.

Болтовете като размер бяха правилните, но не за шестограм отзад, а обикновени и за съжаление нямаше как да бръкна с ключ да ги затегна, така че не свършиха никаква работа.

Прибрах колелото вътре и продължих, разчитайки само на телта да удържи багажника.

Нещо ме накара да спра няколко километра след Братя Даскалови. Трябва да е била някоя от личните драми, щото се въртях нарпед назад и после хванах телефона. Тогава видях следата от масло зад буса. Беше съвсем пресна. Нямаше как да е от мене! Нали!!?

Когато запалих, индикаторът на маслото светна почти на нула. 

Какво ставаше тук, за бога!? Какво щях да правя сега. Погледнах гугълмапса за сервиз. Най-близкия град беше Чирпан на 30 и няколко километра. Какъв избор имах. Обади се на приятел. Звъннах на Фена. Знаех, че не е в района, но поне можеше да ме препрати за съвет към някой познат. Телефонът звънеше и звънецът потъваше в нищото. Много познато, сякаш насреща беше рескю тима. WTF!!  Истина ли беше всичко това.

Не се съмнявах разбира се, че става въпрос за случайност, например си оставил телефона в колата и трънах на някъде, но случайност, то самият живот не е ли случайност?

Както и да е, де, в крайна сметка успяхме да се свържем.  Междувремнно аз вкарах в усилена употреба малкото мозък, който ми беше останал и някак направих връзката между внезапното изтичане на маслото и факта, че наскоро бях проверявал нивото му с пръчката за това. Пълзах отдолу под двигателя и видях, че тръбичката, в която се движи въпросната пръчка се беше извадила от картера. От там изтичаше.

Междувременно с екипа за реакция в кризисни ситуации стигнаме до плана Миленка да ми докара масло от Стара Загора, колкото да мога да се придвижа до Чирпан и някой сериз. Докато се уговорим с нея обаче, мина двойка от другата страна на пътя. Младежът разбра за какво става дума и ми каза, че имало бензиностанция на 3 км. Щял да отиде да вземе колата и да ме закара то там.

С негова помощ купихме маслко и нагласихме някак работата. Помогна ми безвъзмездно.

Добротата ще спаси света. Това хубаво. Но мен кой ще ме спаси?