петък, 1 април 2022 г.

Последните дни

 За да завърша главата с това епично в много отношения (поне в моите очи) пътуване в Гърция ще добавя набързо хронологията на последните дни. В крайна сметка в историята изплува, а и аз не се опитах много да го скрия, че душевното ми равновесие по време на пътуването беше сериозно разклатено. Сега гледайки назад си задавам въпроса дали терапията, която избрах беше удачна. То аз не че съм я избирал, тя изригна спонтанно.  И наистина ежедневно и ежечасно сменящите се пейзажи са лек за една болна душа, абаче да изолираш съзнанието в усамотение за повече от месец е общо взето като да отглеждаш бурен в саксия. Човек е социално животно, някои повече, други по-малко, но нуждата от човекшки контакт и човешко отношение е неоспорима. Къде бях стигнал аз и изобщо движех ли се в правилната посока? Когато минавах границата, жената от здравния контрол, българка, ми поиска сертификата и попита нещо, което не разбрах. "Sorry?", казах спонтанно, веднага след това осъзнавайки, че е абсурдно, но тази дума изчерпваше общо взето 75% от използвания от мен говорим речник през последните седмици.

Красотата ще спаси света. Това хубаво. Сега да видим мен кой ще ме спаси. 


Имаше едно единствено изцяло положително нещо във всичко това и то беше, че чисто физически успях да постигна подобрение. Бях спрял да пия, ядех силно ограничено, общо взето на обед и салата вечер. Тичах по 10 км през ден. Натисках с колелото и гледах да съм в нормата на 2000 калории (килокалории реално) разход от тренировки на ден. Усещането че действително тичам, а не просто друсам телеса, се връщаше все повече. Бях свалил килограми. След като се върнах се премерих за първи път  от повече от година насам. 81.5, уау!, това е само 6-7 кг над килограмите, с които се състезавах, далеч, далеч по-обозрима разлика от очакваните 25-30. Разбира много път ме делеше като състояние от времето, когато правих по 2000 километра месечно на колело. А всъщност исках ли да се връщам там? Най-яркият ми спомен от онова време, беше, че няма и половин година след счупването на бедрото успях да спечеля с убедителна разлика коронното си състезание. Триумф за бурена в мойта саксия. Но на кой друг му пукаше? Поредната задънена улица.


Та за последните дни.


Мястото край стария мост на пръв поглед изглеждаше малко пустинно и твърде  близо до главния път (Янина - Коница - Неаполи), но тъй като пътят съвсем не беше толкова използован, колкото очаквах, в крайна сметка се оказа уютно. На следващия ден направих тичайки 5 км и после обратно по пътя. Изкачих се с колелото до селата и по двата склона към реката. Първото от тях, Дросопиги, изглеждаше учудващо лъскаво.



И до двете села баирите си бяха хубави, серпентинести.




Захванах се да работя и постигнах хубав напредък по задачата си, което психически ми подейства ободряващо. Подкарах буса чак след 6 вечерта.


Пътуването се проточи, километрите не бяха малко, пътят поне на два пъти прехвърли 1200.  Постоянни завои. По северните склонове се движех между преспи от двете страни.

Пристигнах по тъмно, но за късмет бях случил с избора на място.


Бях до езеро, близкото село се казваше Лимнохори. Предположих че Лимнохори значи точно Езерно село или Село до езерото. Следващата сутин беше магическа.


Аз пък гледайки резките на отсрещната планина, реших че са очертанието на път, очевидно стръмен. Така си и беше, почти не пускаше под двуцифрено число процент наклон. По него се качих до село на име Нимфео.


В горната част на селото беше над 1300 надморкса.


Според Уикипедия, старото име на селото е Невеска и е било живо, не малко влашко село преди. Сега изглеждаше повече туристическо, но дори и извън сезона ми се видя оживено.


Гледка към "мойто" езеро на спускане.


След като се спуснах продължих да обикалям около езерата по черни пътища. Рибарските лодки бяха интересни, плоскодънни.



Пътувах отново след работа, за стигна по мръкнало до селото Арависос. Точката беше на паркинга до селския парк. Самото село ми се видя прашно на пръв поглед, но паркът беше ок, изолиран и спокоен. Мрачно бе за снимки, затова реших да пусна дрона на следващата сутрин. Кроях планове и за маршрути за бягане.



Но нямаше следваща сутрин. През нощта смених плановете и си навих часовника за 5:30. Малко преди 5 вече пътувах. За да се върна вкъщи, последното място където в този момент исках да бъда, сам.







1 коментар: