Върхът Исмет Сали Бручай изпъкваше срещу хотела ни. Бях намерил трак на някакъв сръбски туроператор във Wikloc. Пресякохме сухото корито на Валбона, за да излезем на трака.
Мая е Тат (Maja e Thatë), не от най-високите, но определено ръбав и изпъкващ над долината на Валбона връх.
В началото тракът следваще черен път.
Продължението на долината на Валбона на югозапад.
Тракът шорткътваше пътя на места провирайки се в мокрите храсталаци. Тук там се колебаехме дали да го следваме или да продължаваме по серпентините, но оставайки сухи.
Самият трак се оказа не твърде точен обаче и в един момент ни се изплъзна. Виждахме, че се отделя от пътя и свива в храстите, но не откривахме пътека на въпростното място. Повъртяхме се напред-назад и в крайна сметка решихме да продължим по пътя, още повече че видяхме маркировка по-напред. На връщане разбрахме, че сме изпуснали разклона на широката пътека за катуна Жьеч малко по-надолу. От друга страна маркировката, която бяхме открили ни изведе също нагоре, само че провирайки се почти без пътека по едно дере.
Из папратите малко под катуна.
Излизаме на катуна Жьеч, облаците крият Мая Грюк е Хапт.
Заради долната снимка пък направо си го отнесох. Минавайки през катуна, решихме да се отбием до колибите, за да поздравим хората там. Предполагахме, че обратното би могло да се изтълкува като неуважение. Албанецът (вероятно около 50 годишен), който излезе от колибата беше с чисто бяла риза, маратонки и току що гладко избръснат. Малко странна визия за овчар, кравар или какъвто беше. Като видя фотото в ръката ми се развика насреща ми. Аз вдигах рамене и се опитвах да кажа нещо, най-малко за да стане ясно, че не разбирам езика му, но той продължаваше да ръмжи насреща, като по интонацията общо взето ставаше ясно какви ги приказва: "Не разбираш ти, не разбираш, щото така ти изнася! Ще ти дам на тебе едно не разбирам!" След което ние свихме уши и се изнесохме като п...ви от катуна.
Докато минавахме покрай горните колиби на катуна от тях излязоха двама, които се изпружиха отпред и се втренчиха безизразно в нас. Опитахме се да махнем с ръка за поздрав (този път отдалече), но те по никакъв начин не реагираха, нито пък втренчените им погледи се отместиха за миг.
Брей, ама работа! "Това не добро, това проклето, никого не обича.", спомних си репликите на един черногорец край Комови, с когото пиехме бира в дъжда преди няколко години и обсъждахме балканските националности.
Малко над катуна гората се смени с ниски храсталаци.
Излязохме на нещо като тераса. Пътеката се загуби.
Сипеят насреща изглеждаше твърде стръмен, за да е проходим, но явно от тамп родължаваше пътя ни.
Поглед назад по склона.
Поглед наляво към Мая е Тат(най-вдясно от отсрещните) и Мая е Росит.
Надолу към сипея, по който излазихме. В дъното е Валбона и хотелът ни. Над него е масивът на Мая Езерце със самия връх най-отгоре.
Продължението на билото вдясно след Мая Грюк е Хапт, незнам имената.
Склоновете на Мая Грюк е Хапт и останалата преспа в подножието му.
Мая Исмет Сали Бручай.
Накъдето продължава пътят ни. Целта е да излезем на билото между Грюк е Хапт и Исмет Сали Бручай.
Мая Езерце с приближение.
Тази снимка е плътно вдясно на предната.
Тази пък е плътно вляво.
Последните пристигат, време е да тръгваме.
Нагоре имаше маркировка, но тъй като явна пътека не личеше, никак не бяхме сигурни дали ще успеем да открием следващия знак.
Ефектните предвършия на Мая Исмет Сали Бручай.
И ето че излязохме на поредната тераса.
Оттук насетне предстоеше финалното стръмно преди билото. Излизането изглеждаше нещо такова.
При последната чупка на горната схема бе мястото, отбелязано в сръбския трак с "easy climbing".
Леко спускане и подсичане преди да подхванем стръмно нагоре.
Поглед назад - циркусът в подножието на Мая Исмет Сали Бручай. В дъното - Мая Езерце.
По-близък поглед към Мая Исмет Сали Бручай и южната му стена.
Веско по маркираното в трака трудно място. Не беше кой знае какво, но не беше и като да си ходиш по пътека.
Набираме височина. Оградената с червено кръгче точка е Вальо.
Вече ни пътека, ни маркировка личаха. И по-зле, ГПС-а започна да два страшни отклонения с 90 - 100 метра радиус и тракът, по който се движехме взе да подскача ту отляво, ту отдясно на нас. Реших да рестартирам с надеждата за подобрение, след което устройството така и не си намери сателитите чак докато се качихме горе. А сега? "Ми карай по тоя склон, изглежда се минава."
Стената на Мая Грюк е Хапт зад нас.
Разните коти на "нашия" Исмет Сали Бручай. Натам сме.
Вече горе на билото.
Каквото ни предстои до първото предвършие.
Поглед назад към изминатия по билото път.
Поглед отгоре към циркуса в подножието на върха, откъдето идвахме.
И продължаваме.
Зъберите на изток.
И на юг.
Последното стеснение преди излизането на основния връх.
Една от котите на Мая Исмет Сали Бручай. Зад нея Мая Грюк е Хапт.
Плочата на върха. Височината не е коректна - реално е малко над 2500.
Гледки от върха.
Мая Грюк е Хапт, първенецът наоколо. Изглежда непристъпен от тази страна. Ето тука има някои записки на Иван Динков по въпроса :-) Проклетия: премиера по гребена на Мая Грюк е Хапт 2630 м.
Финалното тясно преди върха и Вальо подаващ се зад ръбчето.
Колатите с приближение - Злата и Добрата една до друга и Албанската вдясно.
Каранфилите се подават в дъното вляво, Мая е Росит и Колатите по-напред.
И дежурните бирки на върха.
На север - Мая Чет Харушес.
И докато се размотавахме наоколо притъмня и плъзнаха мъгляци.
Заваля. Препасахме наметки и хукнахме надолу.
Знаех, че трябва да се изнасяме по най-бързия начин докато не е загърмяло, но нещо непрекъснато ме дърпаше назад и вадех фотото.
Щеше да е хубаво поне по-кривите участъци да спуснем преди дъждът да намокри скалите и тревата и да стане пързалка.
Мъглата настъпваше бързо, картината рязко се променяше.
Назад към стената на Исмет Сали Бручай.
Тъкмо сме преодоляли отбелязания като труден участък. Спускането по мокрия тревен склон не беше приятно.
Стигайки с Веско до терасата при циркуса под върха, спряхме и започнахме да се оглеждаме по склона нагоре за Вальо, който се движеше в началото съвсем близо зад нас, а сега никакъв не се забелязваше.
Заваля по-силно и се ушубихме. Вятърът донесе гъста мъгла. Вече нищо не се виждаше. Започнахме да викаме, но никакъв отговор.
След известно време мъглата се вдигна, но от Вальо все така нямаше и помен по склона. Струваше ми се невероятно да е изостанал толкова много. Пак викахме, пак никакъв отговор. "Кой го знае къде се е забутал в мъглата, мърморех аз, още повече, че горе разсейките на ГПС-а бяха толкова големи, че все едно да го нямаш". "Споко, ще дойде, казваше Веско, Вальо е опитен."
Вальо се появи накрая след едно безкрайно чакане. След това пред очите ни обърка и тръгна да се спуска към един отвесен скален праг. Развикахме се отново. Видяхме го, че ни чу и успяхме да го ориентираме.
Изчакахме го докато слезе под кривия участък и подпалихме отново надолу.
Точно над сипея се събрахме отново с Ели, която бе останала да ни изчака по-долу. Спуснахме на бегом по ронляка на асансьорния принцип.
Катунът Жьеч беше пуст, покривите на колибите също бяха изчезнали. Верояно го бяха зазимили.
Дъждът се засилваше все повече, но има добрината да ни изчака да наближим хотела. Последните 100-на метра ги взехме на бегом в хубав порой.
Тъкмо влязохме и подхванаха гръмотевиците. Трещеше яко.
Около час по-късно се прибра и Вальо. Изглеждаше сякаш е седял с раницата и дрехите под душа.
Линк към всички снимки.
"Знаех, че някъде по този път ще има момичета, прозрения, всичко, някъде по този път щяха да ми предадат бисера"
понеделник, 8 декември 2014 г.
петък, 5 декември 2014 г.
Долината на Валбона, Проклетие, Албания (ден първи - пътуването)
В България много - много не сме по традициите, по-скоро обратното, всеки новодошъл първо гледа да срине каквото завари, но въпреки това в последните години ние си заформихме някои малки, наши си такива. През май се ходи в Гърция, през август в Алпите, през септември - в Проклетие.
За мен беше четвърта поредна година в края на септември да се насоча в тази посока, но заедно с това никога до този момент не бяхме избирали изходната точка в пределите на Албания. Гледахме долината на Валбона от Колатите и Мая е Росит предната година, също от Мая Езерце по-предната. Бяхме се зарекли тази година да опитаме оттам.
Трябваше ми информация обаче, все пак отивахме в Албания - къде ще се спи, къде ще се остави колата. Изпратих писмо с въпроси до Иван Динков, който в последно време омайваше форумната общност с интересни пътеписи именно от Албания. Той ми върна подробен отговор с това, което ме интересуваше. Прочетох писмото няколко пъти и си го разпечатих, за да го имам под ръка. Проучих цитираните сайтове.
Трънахме в един приятен, слънчев, есенен ден. Прогнозите за следващите дни обаче, бяха съмнителни. Първият ден на пътуването си остана единствения изцяло хубав.
Минахме границата с Македония. Платихме магистралните такси към Скопие с евра. На границата с Косово излязохме с нови 30 евра за застраховка на колата (за две седмици мисля важеше).
Свихме наляво от тесния, натоварен път за Подгорица близо до Урошевац, откъде си купихме чудни питки с по пет кюфтета от една дюнерджийница за по евро и половина.
Сега като гледам Гугъл мапс, не виждам изобщо път от Урошевац към Призрен, но явно е имало, щом сме минали по него. След града се подрусахме по няколко километров участък в ремонт. Пътувахме бавно по криволичещи пътища между селца, докато в един момент не излязохме изненадващо на нова магистрала, която я нямаше на картата на ГПС-а, нямаше я и на хартиената карта.
Понесохме се по магистралата докато не наближихме Призрен. Там аз хитро пропуснах първата отбивка преди града, за да покарам още малко по хубавия път, само че след това се оказа, че в близките 10 километра няма излаз и така, искаме - не искаме, се приближихме непредвидено до албанската граница. И понеже злото рядко идва само, тъкмо над отбивката, за която аз вече се изнасях, видях табела "Морина" със знак за граница над нея , която сочеше направо по магистралата. Ха!! Бях си научил добре домашното и в главата ми изкочи "Чаф Морина, където ще пресечете границата с Албания" от писмото на Иван Динков. Гледай ти каква била работа, си казах, а аз си правих сметка след Призрен да хванем на северозапад, за да пресечем границата някъде над Байрам Цур (според указанията Байрам Цур ни беше изходната гочка за долината на Валбона).
Все пак слязохме от магистралата и спряхме на първата изпречила се отбивка край някакви капанчета и спряли автобуси. Извадих разпечатката на писмото - нямаше грешка, точно така пишеше. Отворихме картите. Нямаше логика, продължавайки на югозапад по-скоро щяхме да отдидем в Тирана, отколкото там, накъдето се гласяхме. След границата имаше някакви тесни пътища през планините на север, които обаче изглеждаха безумни. Тях ли трябваше да следваме?
Излязох от колата и се приближих до близкия микробус, за да се опитам да проуча. Шофьорът му извика шофьора на съседния голяма рейс, с който започнахме разговор на недоизказан английски. "Чаф Морина? " - питах аз - "Къде е пътят за Чаф Морина?" Той се опита да ми обясни, но малко след това реши, че наличния му запас от думи няма да е достатъчен и ме посъветва да изчакаме десет минути и да караме след него. "Чудесно!" - радвах се аз и отидох да се похваля на останалите.
Изчакахме, карахме, минахме границата ... и в крайна сметка се набихме в кучи гъз в дивата Албания.
Както разбрахме по-късно, Морина беше малко селище веднага след границата с Албания. Селище със същото име имаше и в Косово, пак до границата, само че 50-на километра по-нагоре. И тая Морина не беше оная Морина.
Карахме по наскоро асфалтиран, подобен на магистрала път между чудни наглед планински пейзажи. Каката (както наричахме гласа излизащ от ГПС-а) обаче, започна да изразява силно недоволство, като изнервящо непрекъснато ме караше да завивам по пътища, които дори не прилчаха на пътища.
Рядко шофирах без преди това да съм разучил внимателно пътя или без да разчитам на каката да ме води. Този път трябваше да се оправим и без двете. Единственото ясно беше, че посоката в която се движим не е правилната и че в един момент трябваше да поемем на север. Вальо държеше картата и се опитваше да прочете имената на градовете, край които евентуално трябва да се отклоним.
След това настана драмата край Кукеш. На два пъти влизахме, лутахме се и излизахме от града. В единния случай така се засукахме, че внезапно се оказахме в насрещното на матистралата. За щастие след няколко маневри с мръсна газ успяхме да се измъкнем без проишествия.
Та карахме си ние към Тирана, където нямахме работа, каката намилаше без да спре за миг и положението започна да става спечено.
Тогава предприехме нова тактика.
Спрях на следващата отбивка край някакви къщи, взех картата и се приближих с нея до човека, които се опитваше да пресече улицата.
"Байрам Цур, Байрам Цур?", повтарях, сочейки картата. Той ни обясни със знаци, че сме в обратна посока. Така отново се озовахме в Кукеш.
В Кукеш този път играехме на сигурно. Почти на всяко кръстовище изкачах с картата и се втурвах с викове "Байрам Цур" към първия изпречил се.
Озовахме се на хубав път с нов асфалт северно от града, който започваше да катери планината. Бяхме няколкократно и от различни източници получили потвръждение, че това е пътя за Байрам Цур. Все още бе ранния следобед. Драмата сякаш бе към края си.
Дори спряхме да поснимаме.
Скоро се оказа, че е рано да се радваме. След няколко километра асфалтът свърши. Пътят все така беше широк и без големи дупки, но макадам. Оставаха ни към 100-на километра до крайната точка, в случай че уцелехме пътя. На втора за колко ли часа щях да ги взема?
Изминахме тътрейки се едва едва към 10, може би 15 км. След Крумие отново стъпихме на асфалт.
Пътят вече беше много тесен, дотам че трудно можеха да се разминат две коли и с много завои. Струваше ми се, че много километри наред не сме излизали на равен участък по-дълъг от 100 метра. Почти не се качвах над 3-та и пак народът започна да се оплаква че му става лошо от завоите. Наложи се да спираме за почивки.
За щастие движение почти нямаше. Слязохме в долината няколко километра над Байрам Цур. Виждахме града на слизане от насрещния склон.
Иван Динков ми беше писал, че има две отбивки за Байрам Цур. Пътят след първата бил много лош, затова да я пропуснем и да хванем втората. Ние, в унисон с всичко, което бяхме свършили през деня, веднага се набутахме в първата. Усетих се овреме, ама си казах, "е колко да е лош, сега не ми се маневрира да обръщам". Лош си беше. Докато едва се крепехме на първа ни изпревари с газ и друсане мерцедес с поне 6 човека вътре.
Е, оставаха още 30-на километра до крайната точка. Имаше час до стъмване, така че имахме време. Отдъхнахме си за пореден път. И за пореден път радоста ни беше пресечена.
Бях останал с впечатлеието, че пътят по долината на Валбона е асфалтиран. Ама се оказа, че не е или по-точно, първите към 12 километра са черен път, след това става асфалт.
И ето че пак се затътрихме на втора.
Пристигнахме пред хотела Burimi i Valbones, където щяхме да отседнем за следващите 4 дена, по мръкване. Заведението долу и самият хотел изглеждаха пълни.
Настаниха ни на първо време в стаите на персонала в постройката на заведението (със зеления покрив на горната снимка) с уговорката да ни преместят в хотела на следващия ден, която те не спазиха, като най -безцеремонно ни отсвириха.
Казано чесно не останахме особено очаровани от отношението. Но карай - не за това бяхме дошли.
За мен беше четвърта поредна година в края на септември да се насоча в тази посока, но заедно с това никога до този момент не бяхме избирали изходната точка в пределите на Албания. Гледахме долината на Валбона от Колатите и Мая е Росит предната година, също от Мая Езерце по-предната. Бяхме се зарекли тази година да опитаме оттам.
Трябваше ми информация обаче, все пак отивахме в Албания - къде ще се спи, къде ще се остави колата. Изпратих писмо с въпроси до Иван Динков, който в последно време омайваше форумната общност с интересни пътеписи именно от Албания. Той ми върна подробен отговор с това, което ме интересуваше. Прочетох писмото няколко пъти и си го разпечатих, за да го имам под ръка. Проучих цитираните сайтове.
Трънахме в един приятен, слънчев, есенен ден. Прогнозите за следващите дни обаче, бяха съмнителни. Първият ден на пътуването си остана единствения изцяло хубав.
Минахме границата с Македония. Платихме магистралните такси към Скопие с евра. На границата с Косово излязохме с нови 30 евра за застраховка на колата (за две седмици мисля важеше).
Свихме наляво от тесния, натоварен път за Подгорица близо до Урошевац, откъде си купихме чудни питки с по пет кюфтета от една дюнерджийница за по евро и половина.
Сега като гледам Гугъл мапс, не виждам изобщо път от Урошевац към Призрен, но явно е имало, щом сме минали по него. След града се подрусахме по няколко километров участък в ремонт. Пътувахме бавно по криволичещи пътища между селца, докато в един момент не излязохме изненадващо на нова магистрала, която я нямаше на картата на ГПС-а, нямаше я и на хартиената карта.
Понесохме се по магистралата докато не наближихме Призрен. Там аз хитро пропуснах първата отбивка преди града, за да покарам още малко по хубавия път, само че след това се оказа, че в близките 10 километра няма излаз и така, искаме - не искаме, се приближихме непредвидено до албанската граница. И понеже злото рядко идва само, тъкмо над отбивката, за която аз вече се изнасях, видях табела "Морина" със знак за граница над нея , която сочеше направо по магистралата. Ха!! Бях си научил добре домашното и в главата ми изкочи "Чаф Морина, където ще пресечете границата с Албания" от писмото на Иван Динков. Гледай ти каква била работа, си казах, а аз си правих сметка след Призрен да хванем на северозапад, за да пресечем границата някъде над Байрам Цур (според указанията Байрам Цур ни беше изходната гочка за долината на Валбона).
Все пак слязохме от магистралата и спряхме на първата изпречила се отбивка край някакви капанчета и спряли автобуси. Извадих разпечатката на писмото - нямаше грешка, точно така пишеше. Отворихме картите. Нямаше логика, продължавайки на югозапад по-скоро щяхме да отдидем в Тирана, отколкото там, накъдето се гласяхме. След границата имаше някакви тесни пътища през планините на север, които обаче изглеждаха безумни. Тях ли трябваше да следваме?
Излязох от колата и се приближих до близкия микробус, за да се опитам да проуча. Шофьорът му извика шофьора на съседния голяма рейс, с който започнахме разговор на недоизказан английски. "Чаф Морина? " - питах аз - "Къде е пътят за Чаф Морина?" Той се опита да ми обясни, но малко след това реши, че наличния му запас от думи няма да е достатъчен и ме посъветва да изчакаме десет минути и да караме след него. "Чудесно!" - радвах се аз и отидох да се похваля на останалите.
Изчакахме, карахме, минахме границата ... и в крайна сметка се набихме в кучи гъз в дивата Албания.
Както разбрахме по-късно, Морина беше малко селище веднага след границата с Албания. Селище със същото име имаше и в Косово, пак до границата, само че 50-на километра по-нагоре. И тая Морина не беше оная Морина.
Карахме по наскоро асфалтиран, подобен на магистрала път между чудни наглед планински пейзажи. Каката (както наричахме гласа излизащ от ГПС-а) обаче, започна да изразява силно недоволство, като изнервящо непрекъснато ме караше да завивам по пътища, които дори не прилчаха на пътища.
Рядко шофирах без преди това да съм разучил внимателно пътя или без да разчитам на каката да ме води. Този път трябваше да се оправим и без двете. Единственото ясно беше, че посоката в която се движим не е правилната и че в един момент трябваше да поемем на север. Вальо държеше картата и се опитваше да прочете имената на градовете, край които евентуално трябва да се отклоним.
След това настана драмата край Кукеш. На два пъти влизахме, лутахме се и излизахме от града. В единния случай така се засукахме, че внезапно се оказахме в насрещното на матистралата. За щастие след няколко маневри с мръсна газ успяхме да се измъкнем без проишествия.
Та карахме си ние към Тирана, където нямахме работа, каката намилаше без да спре за миг и положението започна да става спечено.
Тогава предприехме нова тактика.
Спрях на следващата отбивка край някакви къщи, взех картата и се приближих с нея до човека, които се опитваше да пресече улицата.
"Байрам Цур, Байрам Цур?", повтарях, сочейки картата. Той ни обясни със знаци, че сме в обратна посока. Така отново се озовахме в Кукеш.
В Кукеш този път играехме на сигурно. Почти на всяко кръстовище изкачах с картата и се втурвах с викове "Байрам Цур" към първия изпречил се.
Озовахме се на хубав път с нов асфалт северно от града, който започваше да катери планината. Бяхме няколкократно и от различни източници получили потвръждение, че това е пътя за Байрам Цур. Все още бе ранния следобед. Драмата сякаш бе към края си.
Дори спряхме да поснимаме.
Скоро се оказа, че е рано да се радваме. След няколко километра асфалтът свърши. Пътят все така беше широк и без големи дупки, но макадам. Оставаха ни към 100-на километра до крайната точка, в случай че уцелехме пътя. На втора за колко ли часа щях да ги взема?
Изминахме тътрейки се едва едва към 10, може би 15 км. След Крумие отново стъпихме на асфалт.
Пътят вече беше много тесен, дотам че трудно можеха да се разминат две коли и с много завои. Струваше ми се, че много километри наред не сме излизали на равен участък по-дълъг от 100 метра. Почти не се качвах над 3-та и пак народът започна да се оплаква че му става лошо от завоите. Наложи се да спираме за почивки.
За щастие движение почти нямаше. Слязохме в долината няколко километра над Байрам Цур. Виждахме града на слизане от насрещния склон.
Иван Динков ми беше писал, че има две отбивки за Байрам Цур. Пътят след първата бил много лош, затова да я пропуснем и да хванем втората. Ние, в унисон с всичко, което бяхме свършили през деня, веднага се набутахме в първата. Усетих се овреме, ама си казах, "е колко да е лош, сега не ми се маневрира да обръщам". Лош си беше. Докато едва се крепехме на първа ни изпревари с газ и друсане мерцедес с поне 6 човека вътре.
Е, оставаха още 30-на километра до крайната точка. Имаше час до стъмване, така че имахме време. Отдъхнахме си за пореден път. И за пореден път радоста ни беше пресечена.
Бях останал с впечатлеието, че пътят по долината на Валбона е асфалтиран. Ама се оказа, че не е или по-точно, първите към 12 километра са черен път, след това става асфалт.
И ето че пак се затътрихме на втора.
Пристигнахме пред хотела Burimi i Valbones, където щяхме да отседнем за следващите 4 дена, по мръкване. Заведението долу и самият хотел изглеждаха пълни.
Настаниха ни на първо време в стаите на персонала в постройката на заведението (със зеления покрив на горната снимка) с уговорката да ни преместят в хотела на следващия ден, която те не спазиха, като най -безцеремонно ни отсвириха.
Казано чесно не останахме особено очаровани от отношението. Но карай - не за това бяхме дошли.
понеделник, 3 ноември 2014 г.
До хижа Македония и залез от Голям Мечи връх
Маршрутът този път беше съвсем непретенциозен, чак ме е срам да си призная, че нямах хъс да се напъна да измисля нещо по-интересно. Качихме се от Картала до хижа Македония, оттам до Голям Мечи връх и в неделния ден слязохме обратно.
Заслужаващ да се спомене сняг имаше едва над хижата, но пък ни поизмъчи.
Пирин иззад Малък Мечи връх.
Вече на билото: по котите на Голям Мечи връх.
Плътната, имитираща море мъгла в ниското предвещаваше хубав залез.
Пристигнаме тъкмо навреме.
Хоризонтът започна да почервенява. На самия връх духаше вятър.
Гледки на юг, към Пирин.
Към билото на север - Аладжа слап, Карааланица, Павлев връх ... (дали пък това в дъното не е Мусала?)
Към Калините, рида Баучер, Сейменски камък, Отовица ...
Ставаше все по-тъмно, а и други опасности ни дебнеха.
Мальовишкото било (между Орловец и Попова капа) наднича зад Рилецкото било.
Рилските Малък Мечи, Мерджика, Езерник, зад тах Пирин и отблясъците на Банско.
Гледка (образно казано, че си беше тъмно) на северозапад.
И на север - Рилецкото било, наглед съвсем безснежно от юг.
Ангелов връх е първи по билото на североизток.
Линк към целия фотоалбум.
Заслужаващ да се спомене сняг имаше едва над хижата, но пък ни поизмъчи.
Пирин иззад Малък Мечи връх.
Вече на билото: по котите на Голям Мечи връх.
Плътната, имитираща море мъгла в ниското предвещаваше хубав залез.
Пристигнаме тъкмо навреме.
Хоризонтът започна да почервенява. На самия връх духаше вятър.
Гледки на юг, към Пирин.
Към билото на север - Аладжа слап, Карааланица, Павлев връх ... (дали пък това в дъното не е Мусала?)
Към Калините, рида Баучер, Сейменски камък, Отовица ...
Ставаше все по-тъмно, а и други опасности ни дебнеха.
Мальовишкото било (между Орловец и Попова капа) наднича зад Рилецкото било.
Рилските Малък Мечи, Мерджика, Езерник, зад тах Пирин и отблясъците на Банско.
Гледка (образно казано, че си беше тъмно) на северозапад.
И на север - Рилецкото било, наглед съвсем безснежно от юг.
Ангелов връх е първи по билото на североизток.
Линк към целия фотоалбум.
Абонамент за:
Публикации (Atom)

























































































