По пътя

петък, 5 декември 2014 г.

Долината на Валбона, Проклетие, Албания (ден първи - пътуването)

В България много - много не сме по традициите, по-скоро обратното, всеки новодошъл първо гледа да срине каквото завари, но въпреки това в последните години ние си заформихме някои малки, наши си такива. През май се ходи в Гърция, през август в Алпите, през септември - в Проклетие.
За мен беше четвърта поредна година в края на септември да се насоча в тази посока, но заедно с това никога до този момент не бяхме избирали изходната точка в пределите на Албания. Гледахме долината на Валбона от Колатите и Мая е Росит предната година, също от Мая Езерце по-предната. Бяхме се зарекли тази година да опитаме оттам.
Трябваше ми информация обаче, все пак отивахме в Албания - къде ще се спи, къде ще се остави колата. Изпратих писмо с въпроси до Иван Динков, който в последно време омайваше форумната общност с интересни пътеписи именно от Албания. Той ми върна подробен отговор с това, което ме интересуваше. Прочетох писмото няколко пъти и си го разпечатих, за да го имам под ръка. Проучих цитираните сайтове.
Трънахме в един приятен, слънчев, есенен ден. Прогнозите за следващите дни обаче, бяха съмнителни. Първият ден на пътуването си остана единствения изцяло хубав.
Минахме границата с Македония. Платихме магистралните такси към Скопие с евра. На границата с Косово излязохме с нови 30 евра за застраховка на колата (за две седмици мисля важеше).
Свихме наляво от тесния, натоварен път за Подгорица близо до Урошевац, откъде си купихме чудни питки с по пет кюфтета от една дюнерджийница за по евро и половина.

Сега като гледам Гугъл мапс, не виждам изобщо път от Урошевац към Призрен, но явно е имало, щом сме минали по него. След града се подрусахме по няколко километров участък в ремонт. Пътувахме бавно по криволичещи пътища между селца, докато в един момент не излязохме изненадващо на нова магистрала, която я нямаше на картата на ГПС-а, нямаше я и на хартиената карта.
Понесохме се по магистралата докато не наближихме Призрен. Там аз хитро пропуснах първата отбивка преди града, за да покарам още малко по хубавия път, само че след това се оказа, че в близките 10 километра няма излаз и така, искаме - не искаме, се приближихме непредвидено до албанската граница. И понеже злото рядко идва само, тъкмо над отбивката, за която аз вече се изнасях, видях табела "Морина" със знак за граница над нея , която сочеше направо по магистралата. Ха!! Бях си научил добре домашното и в главата ми изкочи "Чаф Морина, където ще пресечете границата с Албания" от писмото на Иван Динков. Гледай ти каква била работа, си казах, а аз си правих сметка след Призрен да хванем на северозапад, за да пресечем границата някъде над Байрам Цур (според указанията Байрам Цур ни беше изходната гочка за долината на Валбона).
Все пак слязохме от магистралата и спряхме на първата изпречила се отбивка край някакви капанчета и спряли автобуси. Извадих разпечатката на писмото - нямаше грешка, точно така пишеше. Отворихме картите. Нямаше логика, продължавайки на югозапад по-скоро щяхме да отдидем в Тирана, отколкото там, накъдето се гласяхме. След границата имаше някакви тесни пътища през планините на север, които обаче изглеждаха безумни. Тях ли трябваше да следваме?
Излязох от колата и се приближих до близкия микробус, за да се опитам да проуча. Шофьорът му извика шофьора на съседния голяма рейс, с който започнахме разговор на недоизказан английски. "Чаф Морина? " - питах аз - "Къде е пътят за Чаф Морина?" Той се опита да ми обясни, но малко след това реши, че наличния му запас от думи няма да е достатъчен и ме посъветва да изчакаме десет минути и да караме след него. "Чудесно!" - радвах се аз и отидох да се похваля на останалите.
Изчакахме, карахме, минахме границата ... и в крайна сметка се набихме в кучи гъз в дивата Албания.
Както разбрахме по-късно, Морина беше малко селище веднага след границата с Албания. Селище със същото име имаше и в Косово, пак до границата, само че 50-на километра по-нагоре. И тая Морина не беше оная Морина.
Карахме по наскоро асфалтиран, подобен на магистрала път между чудни наглед планински пейзажи. Каката (както наричахме гласа излизащ от ГПС-а) обаче, започна да изразява силно недоволство, като изнервящо непрекъснато ме караше да завивам по пътища, които дори не прилчаха на пътища.
Рядко шофирах без преди това да съм разучил внимателно пътя или без да разчитам на каката да ме води. Този път трябваше да се оправим и без двете. Единственото ясно беше, че посоката в която се движим не е правилната и че в един момент трябваше да поемем на север. Вальо държеше картата и се опитваше да прочете имената на градовете, край които евентуално трябва да се отклоним.
След това настана драмата край Кукеш. На два пъти влизахме, лутахме се и излизахме от града. В единния случай така се засукахме, че внезапно се оказахме в насрещното на матистралата. За щастие след няколко маневри с мръсна газ успяхме да се измъкнем без проишествия.
Та карахме си ние към Тирана, където нямахме работа, каката намилаше без да спре за миг и положението започна да става спечено.
Тогава предприехме нова тактика.
Спрях на следващата отбивка край някакви къщи, взех картата и се приближих с нея до човека, които се опитваше да пресече улицата.
"Байрам Цур, Байрам Цур?", повтарях, сочейки картата. Той ни обясни със знаци, че сме в обратна посока. Така отново се озовахме в Кукеш.
В Кукеш този път играехме на сигурно. Почти на всяко кръстовище изкачах с картата и се втурвах с викове "Байрам Цур" към първия изпречил се.
Озовахме се на хубав път с нов асфалт северно от града, който започваше да катери планината. Бяхме няколкократно и от различни източници получили потвръждение, че това е пътя за Байрам Цур. Все още бе ранния следобед. Драмата сякаш бе към края си.
Дори спряхме да поснимаме.

Скоро се оказа, че е рано да се радваме. След няколко километра асфалтът свърши. Пътят все така беше широк и без големи дупки, но макадам. Оставаха ни към 100-на километра до крайната точка, в случай че уцелехме пътя. На втора за колко ли часа щях да ги взема?
Изминахме тътрейки се едва едва към 10, може би 15 км. След Крумие отново стъпихме на асфалт.
Пътят вече беше много тесен, дотам че трудно можеха да се разминат две коли и с много завои. Струваше ми се, че много километри наред не сме излизали на равен участък по-дълъг от 100 метра. Почти не се качвах над 3-та и пак народът започна да се оплаква че му става лошо от завоите. Наложи се да спираме за почивки.
За щастие движение почти нямаше. Слязохме в долината няколко километра над Байрам Цур. Виждахме града на слизане от насрещния склон.
Иван Динков ми беше писал, че има две отбивки за Байрам Цур. Пътят след първата бил много лош, затова да я пропуснем и да хванем втората. Ние, в унисон с всичко, което бяхме свършили през деня, веднага се набутахме в първата. Усетих се овреме, ама си казах, "е колко да е лош, сега не ми се маневрира да обръщам". Лош си беше. Докато едва се крепехме на първа ни изпревари с газ и друсане мерцедес с поне 6 човека вътре.
Е, оставаха още 30-на километра до крайната точка. Имаше час до стъмване, така че имахме време. Отдъхнахме си за пореден път. И за пореден път радоста ни беше пресечена.
Бях останал с впечатлеието, че пътят по долината на Валбона е асфалтиран. Ама се оказа, че не е или по-точно, първите към 12 километра са черен път, след това става асфалт.
И ето че пак се затътрихме на втора.

Пристигнахме пред хотела Burimi i Valbones, където щяхме да отседнем за следващите 4 дена, по мръкване. Заведението долу и самият хотел изглеждаха пълни.

Настаниха ни на първо време в стаите на персонала в постройката на заведението (със зеления покрив на горната снимка) с уговорката да ни преместят в хотела на следващия ден, която те не спазиха, като най -безцеремонно ни отсвириха.
Казано чесно не останахме особено очаровани от отношението. Но карай - не за това бяхме дошли.

понеделник, 3 ноември 2014 г.

До хижа Македония и залез от Голям Мечи връх

Маршрутът този път беше съвсем непретенциозен, чак ме е срам да си призная, че нямах хъс да се напъна да измисля нещо по-интересно. Качихме се от Картала до хижа Македония, оттам до Голям Мечи връх и в неделния ден слязохме обратно.

Заслужаващ да се спомене сняг имаше едва над хижата, но пък ни поизмъчи.

Пирин иззад Малък Мечи връх.

Вече на билото: по котите на Голям Мечи връх.

Плътната, имитираща море мъгла в ниското предвещаваше хубав залез.

Пристигнаме тъкмо навреме.

Хоризонтът започна да почервенява. На самия връх духаше вятър.

Гледки на юг, към Пирин.

Към билото на север - Аладжа слап, Карааланица, Павлев връх ... (дали пък това в дъното не е Мусала?)

Към Калините, рида Баучер, Сейменски камък, Отовица ...

Ставаше все по-тъмно, а и други опасности ни дебнеха.

Мальовишкото било (между Орловец и Попова капа) наднича зад Рилецкото било.

Рилските Малък Мечи, Мерджика, Езерник, зад тах Пирин и отблясъците на Банско.

Гледка (образно казано, че си беше тъмно) на северозапад.

И на север - Рилецкото било, наглед съвсем безснежно от юг.

Ангелов връх е първи по билото на североизток.

Линк към целия фотоалбум.

сряда, 29 октомври 2014 г.

Водопад "Скока" край Тетевен и хижа Ехо

Есента беше отново на път да се изплъзне, пък аз бях занемарил снимането напоследък . В последно време се въодушавявах повече от бързото и леко придвижване, което не си пасваше с влаченето на тежката фототехника.
Този път решихме да направим нещо лежерно откъм ходене и наблягане на снимките. Предбалканът и северните склонове на Стара Планина изглеждаха подходящи за целта.
Първата цел беше водопад Скока над Тетевен. Има хубава екопътека там.
Екопътеката започва от остър завой на пътя южно от града.

Времето беше мрачно, а светлината общо взето подходяща за този тип снимки. Един по-малък водопад по пътеката.

Преминава се през няколко мостчета.

За да се излезе на самия водопад.

Край водопада търсих и намерих заложения геокеш - новото хоби, с което се опитвам да се зарибя.

Поснимахме и на връщане.

Мъчихме да хванем разни вихрушки с листа, но листата се движеха твърде бързо във водата и не излизаха на снимките. Ефектът се оказа незадоволителен.

След това търсихме друг геокеш по река Заводна. Времето напредна.
Бях забравил колко е ужасен пътя след Рибарица нагоре по Черната река. Около 3 км- половината много разбит асфалт, след това чакълиран път. Газихме локви ...
Оставихме колата при бариерата и продължихме по пътя към Остриките.

Трябваше да попързаме, ако искахме да се класираме за залеза. Като захванахме стръмното, започна да пръска.
Пристигнахме по мръкване в мъгла. Снимането на залеза отпадна.
По-късно вечерта присъствахме на шоу с въртящи се огньове, та все пак имахме шанс да си поиграем с фотоапаратите.

На следващата сутрин успях да стана подобаващо рано. Изгревът изглеждаше обещаващо.
Хижа Ехо и връх Вежен отзад.

Имах време да се кача до Юмрука, но реших че Кавладан предлага по-добри възможности.
Застанах на реброто малко преди върха и сложих 14 милиметровия Самянг. С появата на слънцето нащтраках няколко дузини снимки подобни на тези.

Беше топло и безветрено, общо взето приятно за снимащия.
Въжето на Кавладан и билото към Ушите.

След като съвсем се развидели се върнах в хижата. След като суматохата на ставащи и приготвящи се за тръгване хора намаля, се разходихме до параклиса, за да потърсим предния геокеш.

Не можахме да го намерим.
Отрещното било към х. Козя стена. (Кучето, Котето, Боба и т.н.)

Вероятно в натрупаните снимки има още, които заслужават внимание. Разгледах ги набързо.
На слизане не снимах много.

събота, 27 септември 2014 г.

Виа Ферата Джовани Липела / Via Ferrata Giovanni Lipella, Доломити

Според SummitPost виа фератата Джовани Липела е една от най-престижните в Доломитите. И наистина, това беше може би най-тежката ферата, която бяхме правили.

Реално трудността идваше най-вече от продължителността й и редуващите се "силови" участъци, където трябва да разчиташ на ръцете си (обикновено вкопчени в металното въже), за да излазиш някоя отвесна скала.

Ето я и хронологията.
След като слязохме от Монтаж, пропътувахме с колите разстоянието на Кортина д'Ампецо и успяхме да пристигнем навреме, за да се настаним в къмпинг Рошета.

На следващата сутрин отново с колите се придвижихме до набелязаната за изходна точка хижа А. Дибона. Последните към 2 километра преди хижата бяха черен път.

Още с тръгването гъста мъгла скриваше околоните отвесни скали. Времето го даваха с възможни превалявания.

Все пак мъглата започна да се разкъсва на моменти. Вече вървяхме съвсем близо до огромните и отвестни скаляци.

Поглед нагоре - стотици метри отвес.

Забелязващата се пролука в скалата е отстатъците от полуестествен бункер от Първата световна война.

Пътеката пресичаше много стръмни сипеи, но все пак беше достатъчно вкопана от многото минаващи хора.

Докато най-сетне достигнахме началото на фератата, за която предварително знаехме, че започва със стълба, водеща до тунел в скалите.
Беше време да препашем екипировката.

Миро в началото на ферата Липела. При по-внимателно вглеждане се виждат още хора нагоре.

Пенчо и Вальо под първата стълба преди тунела.

По трасето - поглед назад.

Първата стълба преди началото на тунела.

Втората стълба, след която се влиза в тунала.

Свилен и Еми в горная участък на втората стълба.

Въпросният тунел също е наследство от Първата световна война. Дълъг е към 500 метра, като се изкачва със завои в скалата над 100 метра.

Пенчо, Вальо и Миро изчакват на нещо като наблюдателна площадка. След нея тунелът продължава.

Първи гледки след тунела.

И първи по-сериозни участъци от фератата.

Ето как е надолу.

Започва дългото криволичене по стените на Тофана ди Розес. Напред се показа и нещо особено неприятно - преспи. Бях чел, че преспите на това място се задържали в началото на лятото. Вярно, че ние бяхме там в края на август, но тази година - и тя беше една!

Стръмното спускане към превала под нас. Наклонът не личи на снимката.

Пенчо и върволицата по скалите зад него.

Доломитска гледка. Склоновете отсреща са цветни и шарени.

И ето че първите опасения се оправдаха. Излязохме на преспата. Котки носеше само Миро. Следващата снимка е негова.

Имаше избити стъпки и хората минаваха някак. Аз никак не бях склонен да тръгна, при условие че едно грешно движение би ти коствало експресно и последно спукане няколко стотин метра в улея. Отгоре не можеше да се прецени дали преспата може да бъде заобиколена по-надолу. Преглътнах загубата на височина и тръгнах да проуча.

Придвижването никак не беше лесно в движещите се като живи сипеи. Пенчо се спусна след мен.

Успяхме някак да минем от другата страна на преспата и излязохме под скалите. Камънака в краката ни тръгваше при най-малкото движение като река надолу и ние се вкопчвахме в стените до нас, за да не ни повлече. Люта битка беше.
И ето, че вече преспата беше зад нас, но за да се върнем горе на пътеката трябваше да изкатерим една 15-20 метрова стена. Отдалече се виждаха процепи и сякаш нямаше да е трудно, но на място се оказа не точно така, особено след като набрахме височина и увиснахме над отвеса.

Пенчо, вече над отвесния участък. По-надолу не снимах, че бая ми се бяха разтреперили коленцата.

Наклонът по-нагоре стана човешки и можехме да си отдъхнем. Още малко и щяхме да сме горе на пътеката.

Продължението на пътеката напред. Последва участък за ходене,

който ние с Пенчо направо притичахме, така се бяхме психирали от катеренето.

Настигнахме останалите, където фератата захвана стръмно по скалите нагоре.

Стотици метровата стена на Тофана ди Розес се беше надвесила някъде в безкрая над нас.

Все още неоттърсили се от скорошното стресово преживяване, но затова пък вече закачили се за въжето и усещащи сигурността, първите стръмнини ни се видях песен.

Започнахме най-безугледно да изпреварване народа пред нас.

Продължението на въжето на фератата.

Миро се включи в ударната група и тримата с Пенчо дръпнахме напред.

Цветните скали от другата страна на долината.

Отново по-лек участък с ходене и без въже.

Но не за дълго. Напред и нагоре по стената могат да се различат точките на катерещите се пред нас.

Пенчо и Миро по стената зад мен.

Фигурите пред нас ни демонстрират как продължава пътя.

Слет това отново малко пътечка и се озовахме в основата на един по-тежък участък, където трябваше да се набереш на ръце, за да се издърпаш по гладките скали.

Същата снимка в малко променен ракурс.

Тук въжето се извиваше S образно по стената.

Под нас е групата, която изпреварихме. Долу вляво се вижда оранжевата каска на Еми.

Миро и Пенчо.

Продължението.

Поглед назад или по-скоро надолу.

По-цялостен поглед към преодоляния участък. В ниското се виждат хората на пътечката, могат да се забележат и такива по протежението на стената.

Миро и Пенчо приближават малката площадка за отдих.

Опит да снимам продължението на стената нагоре - та те така е още много, много метри.

Мъглата вдига завесата над долитанта.

А ние продължаваме по поредния корниз.

Обективът просто нямаше как да обхване мащабите наоколо.

Поглед към изминатия път.

И отново подхващаме право нагоре.

Ето от къде сме минали преди малко.

Малката черна точка долу на пътеката е Вальо.

Миро и Пенчо след мен.

Психарията и умората започваха да се натрупват, все по-често се задъхвахме. Миро и Пенчо изостанаха.

Малките точки на ходещите пред мен. Нова стена за преодоляване.

С приближение. Вторите двама са австрийци, с които се заговорих по-натам.

А ето така изглеждаше надолу.

Пенчо и Миро напредват по-назад.

И отново равен участък и отново право нагоре.

Тук си личат участъци от пътеката.

Две фигурки по изпъкналото ребро далеч напред. Виждащото се в долната част на снимката въже трябва да ме изведе някъде там.

Все по-близо до предната група.

Малко след това, на височина от около 2700 достигнах до първия разклон за х. Джусани, откъдето можехме да се отделим от фератата. Вече се бяхме доста ошляпали, а оставаха над 500 метра изкачване до върха (Тофана ди Розес). Ето една схема. Става дума за точката "разклон 1 за х. Джусани".

Спрях да изчакам Пенчо и Миро, за да им предложа ако искат да свърнат напряко към хижата.
На следващата снимка са Тофана ди Мецо и Тофана ди Дренто, към които щяхме да се отправим по план на следващия ден. Хижа Джусани е в седловината между двата върха отсреща и Тофана ди Розез.

Двамата австрийци бяха спряли да почиват и се заприказвахме. От тях разбрах, че е възможно слизането от втория разклон, който си бях набелязал, към хижата да е опасно заради останали преспи. Казано честно, тази информация ми подейства особено стресиращо. Брррр и бах маа му!, можеше да се наложи да се връщам по фератата, което никак не си беше оферта.
Ето поглед към изминатия път. Малката точка точно в средата на снимката е Миро.

Пенчо изглеждаше уморен и реши да подсече направо към хижата. Двамата с Миро продължихме нагоре.
Миро беше чел някъде, че оставащата част от ферата изисквала "сила в ръцете". Така си и беше.
За лош късмет, голяма и бавна група, идваща от хижата, мина покрай мен доката изчаквах и след това ни препречваше пътя на по-трудните участъци. Пред нас бяха и двамата австрийци, които пусто се оказаха много възпитани момчета и чинно и много спокойно изчакваха предните на дистанция, като по този начин и на нас отрязваха пътя и ми пречеха да приложа обичайната тактика "с рогите напред".
Първият участък след разклона беше поредния "корниз". Малко преди една преспа обаче, въжето свърваше стръмно нагоре. Още там голямата група се бяха запречили - виждат се на снимката.

Двамата австрийци пред нас. Лафеха си спокойно и изчакваха предните да треперят от страх и да прилазват едва едва, всеки по реда си.

Аз се чуствах заклещен малко като на хърватската граница. Пък и си беше психо да гледаш как по-нагоре пъшкат и охкат с треперещи ръце и крака на участъци, които след малко и на теб ти предстоят. Направих една фотосесия на Миро.

Че и на други хора след него.

Най-накрая наклонът намаля.

Казах едно извинително на австрийците "Сори, ама аз ще бегам напред" и се откачих от въжето. Единият от тях се нахили и вика "И аз така!" И хукнах като се закачак през куп за грош встрани от върволицата. Австриецът пък се затича след мен.

Брех!, викам си. Ама му избягах.

Бавната група се вижда долу по склона. Момче и момиче си почиват на слънце. Австрийците и Миро са скрити под непосредственото стръмно.

Друг ракурс, за да си проличи колко е страшно.

След като достигна надвисналите скали, въжето започна да подсича. Отгоре се стичаше вода и не беше никак стабилно.

Скоро пътя отново зави 90 градуса и тръгна нагоре. На пръв поглед края на стръмнините наближаваше, пък и оставащия учатък не беше нещо особено.
Но се оказа, че изобщо не е така. Заредиха се една поредица от отвестни, лъзгави 2-3 метрови прагчета, които все идваха криво - или няма къде да стъпиш и трябва да висиш на ръце, или пък самото въже идва някак на кестерме и не е удобно за придърпване.

Въжето се вижда при по-внимателно вглеждане.

Снимка на топящите се ледени езици встрани от мен.

Може би защото вече се бях изморил (все пак силата ми никога не е била в ръцете), може би защото "като камък ми тежеше" мисълта, че може да се наложи да слизам обратно по същия път, но не се чуствах никак комфортно в този последен участък на фератата.

Заради стичащата се вода поларените ми ръкавици наподобяваха мокри парцали върху ръцете ми. Ето го и единният от австрийците, доста по-надолу.

И разгеле, фератата свърши.

И стъпих на пътеката. Буф! А какво ме чакаше нагоре към върха?! Преспа.

Виждащата се точка по средата на преспата беше един момък с пикел, който доста неуверено пристъпваше, боцаше и се крепеше. На фона на тази картинка, както и несигурността, която си носих, предвид, че не знаех как ще слизам обратно, чисто психологически, крайно и еднозначно въпросът бе решен за мен. Край, изнасям се.

По-късно, когато на паркинга долу пред хижата изчаквахме групата да се събере, пак се засякок с австрийците. Бяха се качили на върха, Миро също. Казаха ми, че не трябвало да се отказвам, преспата била много лесна, имало дълбоки стъпки. Е, малко ме доядя. Но връщайки се назад и опитвайки се да си представя състоянието, в което бях тогава, предвид несигурността, която изпитвах от това, че не знаех какво ме чака на слизане, не мисля, че каквато и да било дилема имаше пред мен. Нито пък се интересувах от това дали съм стъпил на връхната кота или не. К'во да праиш, това си беше истината.

Бях на точката на вторият разклон. Тофана ди Мецо и Тофана ди Дренто. Хижа Джусани е долу вдясно, скрита от мъглата.

Без никакво бавене и колебания проходих частта от пътеката, която ме изведе отгоре на реброто от върха и погледнах предпазливо в посоката, в която трябваше да слизам.

Доста стръмен и ронлив склон и наистина се виждаше, че пътеката пресича преспи. Отгоре не можех да преценя наклона им.
Имаше едни сини мацаници по скалите, които трябва да бяха маркировката за надолу. Пътеките имаха много вариации, но всички извеждаха на стръмни и нестабилни участъци.

Пътвата преспа, за щастие съвсем приемлива.

Нова преспа, този път по-стърмна. Изстудих си бирите, след което я заобиколих отдолу.

Двама италианци се спускат на фона на Тофана ди Мецо. Нямаха екипировка за виа ферата, затова предположих, че са се качили по същия път. Попитах ги дали има сняг надолу по пътеката с надеждата да ми отговорят с "не" и да си отдъхна веднъж завинаги. Те пък тръгнаха да ми обясняват как да стигна до долната хижа и паркинга. Нищо не им разбирах, освен това, което илюстрираха със знаци.

Тофана ди Дренто.

Синята марка и стръмния склон, по който се спускаше пътеката. В дъното се виждат още преспи.

Последната голяма преспа и хижата, която се вижда вляво на снимката.

Хижа Джусани - много китна, както и повечето хижи в Алпите.

Бяхме се разбрали с Пенчо евентуално да ни изчака на хижата, ако не иска да слиза сам надолу. Но го нямаше. Приседнах на ей тези столчета, за да хапна солети и пийна бира.