четвъртък, 20 март 2014 г.

Пирински залези, втори дубъл (Попина лъка - заслон Спано Поле - Опрено)

По традиция по това време на годината правим зимната разходка до Тевно езеро (за справки тук и тук), но тази година решихме да разообразим. Не че на Спано поле не бяхме ходили наскоро, но стандартните подходи по Мозговица и Беговица бяха започнали да ми омръзват.
Този път идеята  беше да се опитаме да се качим на Мозговишки чукар (ако има достатъчно сняг) или да се разходим към Типицкото било.
И тъй - късно тръгване от София в петък вечерта, вратни пържоли във Воденичката в Долка Градешница и малко след полунощ пристигнахме при Горан в Попина лъка. Пътят нагоре беше съвсем сух въпреки скорошните снеговалежи.
На следващия ден успяхме да напреднем още с колата по долината на Башлийца до бариерата, където паркирахме.
До заслон Спано Поле се качихме за около два часа и половина по стандартната пътека след преливниците. Беше утъпкано и не слагахме снегоходки до заслона, макар че по-нагоре си имаше сериозно сняг.
 Арнаутски гробища и Синаница в дъното.
Мозговишки чукар и зад него Каменишка кукла и Каменица. Видя се, че клекът не е напълно затрупан.
Поглед към Куклите, Зъбът и Яловарника от Арнаутски гробища. Пред тях - Беговишки рид.
На Спано поле нямаше никой. Около заслона се търкаляха боклуци. Накой беше изнесъл найлонов чувал с отпадъци отвън и вероятно някое животно го беше разкъсало.
В новата столова беше разхвърляно. Последните обитатели бяха зарязали мръсни чаши и чинии по масите и боклуци по пода.
Хапнахме. Вальо направи оборка наоколо. Аз изринах снега пред вратата.
Оставихме част от багажа и поехме по пътеката за хижа Беговица. Попътно се разминахме с хижарите Дончо и Сашо. Шейната им беше закъсала по-надолу и двамата влачеха провизии на гръб.
При Атмегданска река изоставихме пътеката и тръгнахме за проба нагоре по долината й.
Оказа се не лош вариант, долината беше удобна за ходене, наклонът полегат.
Башлийски чукар.
Мозговишки чукар и долината на Башлийца под него.
 И пак Мозговишки чукар с приближение. Отдавна ми е мерак този връх и билото зад него зимно. Някой ден ще го направим.
Денка и Росен.
И не съвсем типично приложение на клека.
Постепенно се качихме на реброто между Атмегданска и Башлийска река, което ребро обаче свършваше на стръмния югозиточен склон на Башлийски чукар.
Тук някъде Ели реши да се върне.
Вариантите ни бяха или да се опитаме да подсичаме Башлийски чукар между клека или да се спунем към долината на Башлийца. Избрахме второто. Спускането изглеждаше доста стръмно на пръв поглед, но се оказа поносимо.
Вальо, който беше изостанал междувременно, не ни последва надолу по склона. Предположихме, че също се е отказал, за което беше споменал по-рано. В последствие се оказа, че се е решил на самостоятелно "примиерно изкачване на Башлийски от юг".

Следи от шейни по долината на Башлийца.
Изкачването продължи покрай Башлийското езеро. След него Росен самоволно се отцепи и тръгна фронтално по склона към Опрено. Ние с Денка чинно и благоразумно следвахме изпъкналостите на терена.
Горе на билото духаше сериозно. Леденият вятър бързо ни накара да облечем кой каквото носи.

Рекламна сесия на Опрено.
Заради вятъра бързо замръзвахме, но пък гледките бяха невероятни.
В посока протежението на Типицкото било. Каменица, Яловарника, Зъбът и Куклите, пред тях Мозговишки рид, пред него Превалски чукар.
Каменица, Яловарника и Зъбът.
Рила.
Скоро Денка и Росен решиха да поемат по обратния път. Аз обаче се чуствах като куче захапало кокал и нямах никакво желание да се спускам от билото. Пък и трябваше да оправдая някак влаченето на два килограма допълнително желязо под формата на статив.
Тръгнах по билото. Всъщност в брулещия вятър нямах почти никакви шансове да изпозлвам статива, освен ако не си намеря скътано място.
Въртяха ми се какви ли не идеи из главата. Например да пробвам да се върна през Превалски чукар и реброто, тръгващо от него.
Първо обаче трябваше да си намеря място на завет по билото, което поне на пръв поглед не изглеждаше постижима цел.
От единия Типиц отстрелях Джангал и Момини двори, както и част от затрупаните Валявишки езера.
И една композиция, която повторих хиляди пъти тази вечер: стеснения участък, набеден като "Малкото конче" на фона на Каменица и могъщото и обкръжение.
Ентусиазмът ми да продължавам по билото до Превалски чукар стигна точно до началото на "кончето". Хм, тук нямаше да мога да мина със снегоходките. Понечих да ги свалям, свалих ги и веднага затънах до четала в снега. Сега път трябваше да ровя в раницата, за да търся  гети. И в следващия момент видях ето това.
Луната беше изгряла. Залезът наближаваше. Обух отново снегоходките и хукнах обратно нагоре към предния Типиц.

Валявишки чукар и Каменица.
И както обикновено става, уж все има много време и накрая ми излиза душата от бързане в последния момент.

Слънцето, на път да изчезне край Бъндеришки чукар.
Ушиците, Газей, Полежаните, Джангал и Момини двори под луната.
Нямаше облаци и залезът си остана съвсем постен. Много скоро и малките наченки на цветове изчезнаха и остана само наситеното синьо.

Джангал и Момини двори.
Василашки чукар, Тодорка, Вихрен и Кутело. Брулещият вятър носи сняг по билото.
Муратов връх и Гредаро зад него.
Следа по Типицкото било.
Краката ми много бързо замръзваха когато спирах на място. Въпреки това успях да намеря едно сравнително заветно място току под моя Типиц на една навята издатина над отвеса и разпънах статива.
В крайна сметка успях да напавя няколко суперсини снимки. Отсрещното било с Каймакчал в началото.
Газей, Голама Стража и Ушиците с приближение.
И емблематичната за позицията ми гледка: "Малкото конче", Каменица и Яловарника.
И последен опит към Джангал и Момини двори.
Хубаво се бях намръзнал, че и ракията не помагаше. Събрах статива и тръгнах да се прибирам.

Първоначалното спускане към долината си  беше доста стръмно, но успях някак да се сурна. След това излязох на следите от качването ни и от там насетне продължих общо взето по тях.

По-надолу не духаше, пък и от движението се сгрях. Тананиках си някакво измислено стихче като "И пак ще бъдем с теб, Пирине мой, защото те обичахме" и се хилех ликуващо в тъмното. То алкохолът не е простил на никого :-)
Луната осветяваше пътя, снегът блестеше. Изобщо не вадих челник.

По пътя обаче, настроението ми значително помръкна. На качване си мислех да се върна по Башлийца за разнообразие, но после реших, че нашият път все пак е най-краткия и няма смисъл да заобикалям.
Хванах да изкачвам стръмното към реброто и там се загледах в следите. Очевидно имаше такива само на слизане. Обзе ме подозрението, че Денка и Росен са се изхитрили да си спестят стръмното и са тръгнали надолу по долината. Само че никак не  бях убеден, че в тъмното ще успеят да намерят затрупаната пътека, отделяща се към заслона. Разни мрачни мисли започнаха да ми блуждаят из главата.
За щастие, когато пристигнах в засалона, всички бяха там. Оказа се, че Вальо с неговата солова изява се е прибрал малко преди мен.
Освен нас и хижарите, в заслона се бяха качили също Росен и Тодор от Сандански.

Преспахме в новата пристройка. Много добре са я напавили. Отоплява се с някаква инсталация свързана с камината, която върши чудесна работа. Но най-впечатляващо беше прозорчето на нивото на леглото, от което лежейки на топло можеш да съзерцаваш гледки към Синаница.
Цяла нощ бурен вятър блъскаше покрива. По прогноза времето щеше да се развали на следващия ден и ние тръгнахме по пътя към колата.

Беласица.
Закъсалата всъдеходна машина на хижарите.
Местността, наричана "овчарника".


Покажи картата на цял екран.




Линк към всички снимки от албума.
Линк към GPS траковете:
Попина лъка - заслон Спано Поле
Заслон Спано Поле - Опрено - Типиц - заслон Спано Поле
Заслон Спано Поле - Попина лъка (през овчарника)