През този, Спанополски чукар, не минахме, но ми се беше изпречил по залез.
И тъй, всичко започна и свърши с кръчмата, наречена "Къмпинг Бъндерица".
В съботата се позабавихме в кръчмата и когато се опитахме след това да паркираме преди хижа Вихрен, се оказа, че не един и двама са ни изпреварили.
Тълпите, разбира се, се мотаеха по поляните над хижата. След Жабешкото езеро съвсем оредяха.
Ние се кaчихме към Тодорина порта, откъдето кривнахме от правия път по билото към Василашки чукар.
На пръв поглед излгежда доста криво.
Но си има подсичаща на места пътечка, която е проследима.
Тук там изглежда засукано.
Тук там закучено.
Но без излишна драма, пътеката подсича Василашки чукар и дори спестява качването му, макар от страна на Възела самото излизане на върха не е проблем.
Тодорка, Василашки чукар и ръбчето между тях от Възела.
След възела, през Башлийска порта, продължихме към Бъндеришки чукар. Има две отчетливи изпъкналости преди самия връх.
Първата клечасала издатина, вече зад нас.
При изкаването на втората е най-едрия камънак.
Преминаването тук изисква по-сериозно разкършване на ръце, крака и други части.
Финалният участък е по-лесен.
Вече на Бъндеришки чукар. Отсреща Башлийски чукар (единствения в Пирин, който познавам като с вързани очи - два пъти съм се качвал и двата пъти по тъмно :-)).
Слизането от другата страна също не е особено приятно - камънак.
Някъде около безименния групата леко глътна въздух. Внезапно се оказа, че кой не е спал, кой не е ял :-). Мира беше имала на слизане стряскащо приживяване с движещи се, макар и подвеждащо големи скали и се беше същисала. Появиха се дизертьорски идеи да се спуснем и да опънем палатките към Малоспанополското езеро, които все пак отшумяха.
Бъндеришки и Башлийски чукари.
Един по-кривите участъци по Дончови караули.
Поглед към Тодорка.
В края на караулите ни хвана залеза и аз опнах статива да мъча снимки, но общо взето беше безнадеждно в лятната мараня.
Спанополските езера и Синаница в дъното.
Опънахме бивака край Бъндеришка порта. Много приятно място, с вода наблизо. Бяхме четири човека с четири палатки.
Муратов на сутринта.
Ето я и Гергийца.
Мира реши да се отдаде на лежерна разходка по пътеката покрай Муратово езеро. Останалите налазихме към Муратов връх.
Гергийца, Гергийските езера, Синаница от Муратов връх.
Гредаро, Влахини(Влахински) езера, Албутин в дъното, връх Пирин още по-вдъното.
Ние обаче ще трябва да смъкнем багажа по стръмния склон.
Не е особено трудно, стига да уцелиш правилния път обаче.
Вече сме почти на нивото на билната пътека към Хвойнати и Вихрен.
Муратов връх. Слизането общо взето се придържа към открояващия се в средата ръб.
На Влахинския превал решихме да хванем по подсичащата пътека, хем да си спестим Хвойнати, хем да я поогледаме.
Не че много се придържахме към пътеката, на места прегазихме напряко.
Гредаро.
Тълпите туристи горе на Кабата се виждаха и чуваха отдалече. Вальо като най-мъдър и опитен се изнесе встрани, за да може да си скрие раницата някъде край отбивката за Хвойнати. Ние със Свилен порихме стръмнината по права линия.
Вихрен, като полазен от мравки от Кабата.
Горе на върха се срещнахме Сражара с жена му и Малкия Стражар. Бяха тръгнали на няколкодневна обиколка из Пирин.
Аз до последно се двуумях дали да не продължа на слизане към Казана, но мисълта за предстоящата кръчма ме подучи да избера най-краткия път.
Линк към всички снимки.
Линк към GPS трака.
