Обиколката на Витоша (Витоша 100 км)

Та така: По план обиколката за мен трябваше да бъде тренировка, т.е. да се цели финиширане без прекомерно напъване и най-вече без поражения. Веско още преди това прогнозираше, че целта не е изпълнима (" ... и какво, като имаш сили за бягане и ще седиш и ще ги гледаш как те изпреварват?! Ми няма да стане.") и се оказа прав: не се получи.
 По едни или други причини не успях да спя добре предните нощи. В деня на обиколката изпих три бири на обед, с цел да ме приспят и успях да дремна час следобед.
Пристигнах повече от час по-рано на старта. Макар, че не се изявявах активно сред бегачите, вече имах не малко (виртуални в по-голяма степен) приятели сред тях. Също Митко и Таня бяха там, Никси, Миро от Шейново (с когото се запознахме на Стара 100х24). По-късно притигнаха Миро и Свилен. Всички изброени финишираха успешно.

Със Свилен и Миро преди старта.(снимката е на Миро) 

Стартирахме.
Първият участък на обиколката, от старта до Тихия кът, представлява 400 метра изкачване. Нямах достатъчно опит и не можех да преценя дали е разумно да се тича или да се ходи с цел пестене на сили. Тези около мен подтичваха леко. След това ни изпревари Николай Кабаджов, един от организаторите на Персенк. Не го познавах лично, виждал го бях само от снимки във фейсбука, но знаех, че не му е първата обиколка. Стори ми се подходящ за пейсър и се залепих за него.
Нагоре изпреварвахме един след друг хората от безкрайната върволица. Движехме се доста стегнато, дори ми се струваше прекалено бързо за изкачване, предвид оставащия километраж. Дали пък тези заигравки нямаше да ми излязат през носа по-късно? Дишането ми беше леко, краката си бяха на мястото и сами се движеха. Карай, ще рискувам, пък каквото стане.

Изкачихме се неусетно до Тихия кът. Редицата около нас започваше да се разкъсва и оредява.
На спускане към Владая връзките на маратонките ми се развързаха безброй пъти и непрекъснато трябваше да догонвам водачите, след като ги пристягах.
След пункта на Владая следва късо, но стръмно изкачване. Обърнахме на ходене, но там Кабаджов забави рязко. Повече не го видях.
След стръмното следва участък с леко спускане, където продължих да си чеша самочуствието, изпреварвайко където кой ми се изпречи.

После изпъллзяхме на тясната, хоризонтална, 10 + километрова пътечка по водохващането към Кладница. Там се запречих в сериозна върволица. През един човек пред мен беше Ивайло Хаджиев. В началото ми се искаше да ги прескоча, но скоро проумях, че поддържат много добра скорост. Осевен това следейки краката на тачащия пред теб някак е по-лесно да се ориентираш за неравностите и препядствията, които те очакват в тъмното.
Тук сме на стръмния праг преди асфалта в Кладница. Дебнещият в тъмното, преследвач на пейсъри на заден фон съм аз. (снимката е открадната от фейсбук, логото на фотографа се вижда)

Спряхме на пункта след Кладница. Не ми се искаше да продължавам сам, защото помнех от тренировката преди месец групичката от 10-на кученца, която дебнеше малко по-надолу за случайни минувачи в тъмното. Попитах Иво, но той каза, че ще изчакат да се съберат. 
И ето, че вече бях сам. За първи път, откакто тръгнахме.
По принцип поддържам почти без усилие добро темно на леките спукания, така че изпреварих още няколко човека, докато поредния настигнат се оказа Боян (SacatOrel). Ха, изненада ме, не очаквах да е толкова напред! Продължихме заедно.
Той ме подкани да продължавам и да не се съобразявам с него. Аз го убеждавах, че темпото и на двама ни е прекалено бързо и има голяма вероятност да берем ядове по-късно.
В приказки подминахме язовир Студена. Калта беше малко и заобиколима. Бяхме се разбрали да ходим на изкачванията, но там по-стръмните участъци са съвсем за кратко, така че основно тичахме.

На пункта при излизането на асфалта под Боснек за първи път ядох. (банани) Изпих почти на екс литър вода. В резултат на това в участъка до Боснек ми се гадеше.
Снимаха ни докато тичахме към Боснек с видео камера от прозореца на една кола. "Добихме медийна популярност", както каза Боян.
Участъкът между Боснек и Чуйпетлово е 7 км, 300 метра постепенно и непрестанно изкачване. Говорехме си как ще го ходим, но в крайна сметка го изтичахме с едно единствено забавяне и то за кратко. Основно изпреварвахме хора (рядко). Малко преди селото ни подмина запъхтян един младеж. Изглеждаше сякаш се напъва и няма да издържи дълго.
Чувствах се добре. Стори ми се обаче, че стъпката на Боян стана по-неравномерна, на моменти някак неосновано забързваше. Сякаш вече вкарваше в употреба от скритите резерви.
Наближавахме средата на пътешествието. Според официалния таймер в 4:42 сме напуснали контролния пункт в Чуйпетлово.

*******************

На тръгване от Чуйпетлово бях неприятно изненадан от болки в схванатите мускули на бедрата. Не мисля, че беше от спирането, не бяхме се бавили повече от няколко минути и то на крак. По-скоро не бях усещал схващането на изкачване, но друсането по асфалта на слизане активира болката.

Веднага след това се отклонихме вляво по черен път нагоре из гората. Развиделяваше се. Тук нагазихме в първата по-сериозна кал. Продължих да тичам, най-вече за да се раздвижа с надеждата, че мускулите ще се отпуснат. Боян дишаше тежко зад мен, но не изостана. Изпреварихме още няколко човека. Момчето, което ни беше гонило със зор преди Чуйпетлово ни настигна и подмина за втори път. Но не за дълго - на слизане към Ярлово му го върнахме.

 Снимка на Константин Коцев (К2) при преваляването на реброто, някъде под Смильо. 

При стръмното спускане към Ярлово се друсахме с добър тръст. Боян мина пред мен. После на по-равното край реката, аз пуснах в ход крачката и той ме изгуби от поглед по улиците на селото. Изчаках го на контролния пункт. Физиономията му беше отчаяна. Остана няколко секунди, колкото да го запишат и продължи.
Излапах няколко парчета банан, шепа стафиди, излочих поредния литър вода и си напълних шишето. От другия край на улицата Любомир Палакарчев приготвяше супа в огромен казан на огъня и предлагаше чай. Бегачите пристигащи на пункта изглеждаха сериозно ошляпани. Хукнах да гоня Боян.
Явно беше валяло предната вечер. Поляните бяха мокри и разкаляни. Трасето се изкачваше. Слънцето се вдигаше все по-високо, напичаше и ставаше морно и задушно. Някъде далеч пред нас напредваше ветеранът (на завидните 59 години) Любен Кенанов. Боян изоставаше. На няколко пъти забавях, за да го изчакам, но той така и не успяваше да ме настигне. Междувременно преднината на Кенана се стопяваше. Махнах на Боян и хукнах напред.
Поговорихме си с Кенана за малко. Беше станало стръмно и вървяхме, но на мен крачката очевидно повече ми спореше и той ме отпрати напред.

Настигнах още хора. Говореха си, вървяха и сякаш не ме забелязваха.
Май имаше още един пункт, спомням си хора, висока трева, барака, фотограф.
В няколко от деретата погазих хубаво и се омазах с кал до глезените.

След известно време видях на ГПС-а, че Ярема е съвсем близо. Изпреварих едно момче по тясната пътечка из гората и се почна поредното друсащо се спускане до и през селото. При всяка крачка усещането беше сякаш ме шибаха с пръчка през бедрата.

Излязох на главния път. Край чешмата някаква група бяха опънали маси и пиеха кафе. Попитах ги за всеки случай дали не са съдии, макар че не приличаха на такива.

 - Контролата е малко по-надолу - каза единият. Което "малко" на мен ми прозвуча като "след първия завой", но се оказа, че била на м... си, след няколко километра на Брезите. (Може би тичалият вече 70 км придобива различно представа за близо и далече).
Продължих да тичам известно време по пътя, очаквайки въпростният пунк да изникне след всяко дърво. После трасето се отклони вдясно и започна отново спускане по приятна пътека из гората. (да се разбира приятна, ако си излязъл да се поразходиш). Аз се хвърлих напред и я тичах, сакаш ми беше за последно или ме гонеше мечка. Само внимавах да не го пропусна пункта. Ама никакъв пункт. Излязох на асфалта за село Плана. Ходех, исках да взема въздух.
Тогава зад мен изскочиха двама състезатели с едно куче, което изглеждаше като улично. Ееее, не, айде бегом пак! 

До Брезите им дръпнах. От тях остана само кучето.

Излизането на пункт Брезите. (снимкта е от фейсбук) Че и кучето зад мен. 

Една от жените ме видя да се удрям с ръце през бедрата и ми каза, че имало магнезий на другата сергия. До въпросната сергия нямаше никой, но наистина намерих нарязан блистер магнезий в една купа. Гепих си две хапчета. Изпих едно веднага, другото малко след като тръгнах. Дано ми помогнеше, че никак не беше добре работата.

Погледнах си часовника, показваше 7:14. Но не само това, според Суунтото бях изминал 67,5 км. От там сметките - след като цялото трасе е 90 км, значи ми оставаха 22,5 км. А беше само 7:14!!! (е айде, 7:15 вече). За да финиширам под 10 часа трябваше да взема някакви си 22 км за по-малко от 2 часа и 45 минути и то по трасе, което знаех, че е почти изцяло равно и надолу! А стига бе!! Тц, тц!! Не бях си и помислял преди това, че е възможно! Под 10 часа!!! Малеее!

****************

Не мисля, че усетих някакво облекчение в резулат на изпития магнезий. Незнам дали болката беше основния проблем, но със сигурност създаваше сериозен дискомфорт. За да тичам оттук насетне трябваше да стискам зъби. Но от друга страна имах достатъчно време. Започнах да редувам тичане с ходене, като непрестанно броях километрите, половин километрите, метрите. Сякаш все още поддържах скорост, за която си правех сметка, че е достатъчна (+ разбира се "естественото" забързване по спускащия се асфалт накрая в Бояна), за да финиширам под 10 часа. Вярвах си, че ще го направя. Може би тази ми увереност доведе до отпускане и ми изигра лоша шега. Километрите все по-трудно се редяха, а мотивацията ми охкаше и пъшкаше.

От време на време се разминавах с туристи, но през повечето време беше пусто около мен в гората. Никой не ме преследваше, никой не ме препираше да бързам. 

Малко преди пункта над Бистрица ме настигна и изпревари Петър Папункьов, който пък аз бях изпреварил на асфалта край Ярема. Там той изглеждаше почти безпомощно уморен; сега поддържаше много стегнато темпо. Тичах след него до пункта, където спрях да пълня вода. Той дори не забави и изчезна напред. Ако не се лъжа е финиширал за 9:35 (или близко до това време).

 

Още не бях напуснал пункта, когато зад мен изскочиха, отново сякаш от нищото, двамата ми преследвачи от асфалта край Плана. Пак се напънах да вдихна темпото и пах им избягах.

Мускулите на краката ми разбираемо не бяха съвсем в час, но изтощението вече рефлектираше и върху концентрацията ми. Казвах си, айде тръгвай да бягаш, но го отлагах, ходех, затичвах се и малко след това спирах. Опитвах се да се заставя да внимавам за маркировката и веднага след това забравях. После пък ми хрумваше, че не съм виждал знаци дълго и се чудех дали не съм объркал пътя.

Веднъж наистина го обърках. Костваше ми стръмно и измъчено, болезнено свличане напреко през гората. Помогна ми ГПС-ът, мой приятел.

Спускането над пункта над Симеоново беше кошмарно. Чуствах се тотално дезориентиран. Милиони пътечки тръгваха във всички посоки. ГПС-ът даваше отклонения по стръмните, гористи, северни склонове, компасът му беше блокирал и не работеше. Лутах се напред-назад, нагоре-надолу. Всякакви маркировки или бяха изчезнали, или аз не ги виждах. А, ей там дулу има една. А после? Абе я по-добре се върни и огледай внимателно, за да не заореш някъде в нищото. Някакъв дебел чичко се излеждаваше на пейката до гьола. Ходи да го питаш. Ма какво да го питам, от къде той би могъл да знае, къде по дяволите искам да отида?! ГПС-ът казва, че си изпуснал маркировката, давай тука стръмно нагоре, за да се върнеш на пътеката. Нагоре?! Как нагоре, мислех че е слизане. И къде е тоя пункт?! Графикът отиде, закъсняваш. Майната му на графикът. Сипи по още едно, утре явно ще се страда!

На пункта заредих вода. Гадеше ми се от вида на храната, явно не се справих със захранването на това състезание. Видях купа с хапчета магнезий. Виж, това щях да успея да го преглътна.

- Да не си взимал магнезий преди това, - спря ме строго човекът на пункта, - да не предозираш?

- Не - излъгах примигвайки.

Напредвах към Драгалевци. В гората беше сравнително прохладно, но ме подгониха страхове дали няма да ми прималее ако изляза на припек. Погледът ми мъждалееше, но все още не изпусках часовника от очи.

Влязох в Драгалевци. Оставаха ми по-малко от 5 км и повече от 40 минути. Последните два километра леко спускане. Щях да успея.

Някакви туристи с раници се бяха запречили на тясното мостче. Говореха си и не бързаха за никъде. Струваше ми се прекалено трудоемко да извикам да ми направят място да ги изпреваря.

Ей го и пункта. Вече бяха 4,5 км до края.

- Оттук са седем километра и половина. - каза жената на пункта смразяващо и безучастно. 

Почуствах се като хлапе в детската градина, на което учителката е ударила шамар.

Тръгнах. Пътеката се изкачваше. Изкачваше се до безкрай. Ходех дори без да бързам. За мен състезанието беше приключило.

Дали пък не ме излъга. Откъде всъщност можеше да знае колко остава? Надеждата ме жегна. Спрях и започнах да пипам по ГПС-а, за да го премеря. 5 км и то по права линия само до излизането на асфалта в Бояна. Не ме лъжеше.

Бях идвал преди време, за да огледам този участък от трасето. Тогава със свежи сили го бях тичал нагоре, мислейки се колко ли ще е готино на реалното състезание, когато си оставил куп километри за гърба си и ти остават толкова малко. 

В действитеност се оказа ужасно, само че не ужасно готино, а само ужасно.

Опитвах се да се затичвам когато започна спускането, но опитите ми приключваха много бързо заради болките в бедрата. Бях се отпуснал и едва се влачех.

Бях съвсем близо до паветата на Бояна, когато дочух стъпки зад мен. С периферното си зрение забелязах зелена тениска. Човекът тичаше и ме наближаваше много бързо. Само след няколко секунди щеше да профучи покрай мен.

Но не профуча. Не знам какво стана. Краката ми спринтираха надолу по улиците на Бояна. Полицай ме пресрещна на главната и ме насочи със знаци към пешеходната пътека. Чак там се обърнах за преследвача си. Никой не видях. Продължавах да тичам по тротоара. Последните два километра към ги взел със скорост четири минути и половина за километър.

Линк към бягането в Movescount.

Топографска карта на България: http://maps.igurbev.net/home/bulgaria-map

Мечката на Лакмос

По Великден спретнахме едно запомнящо се ходене по гръцко из планината Лакмос (масивът Пинд, непостредствено над Какардица и южно от Мецово). Съставът беше подчертано форумен - Вальо, Веско, Фена73, Анадел (само Илия не ми е известно да се е изявявал тук, ма знае ли човек ) Пътеписът обаче ще го пиша по-натам - като оправя снимките. Сега само за мечката.

Първият от дните в страхотно време качихме най-високият връх, Цукарела (2295). Историята с мечката се случи на Айгерчо. Tака го бяхме кръстили върха на качване поради ето този изглед:

Та качихме се по план на Цукарела, на други места даван като Перистери и времето едно кристално, панорами във всички посоки - Чумерка, Какардица, Томарос, Мургана, Немерцика, Тимфи, Грамос, Смоликас, Олимп и още - и на мен не ми се "бързаше" да слизам обратно, макар че от селото Халики, където ни беше базовия лагер си бяха над 10 км в едната посока с около 1500 метра качване, това с котки, снегоходки и други железа на гърба, а пък снегът се размекваше. Казвам го, за да стяне ясно защо не всички приеха с ентусиазъм идеята ми да се поразходим импровизирано по насрещното било. 

Тръгнахме заедно с Веско и Фена, но Веско беше контузен и не гледаше с добро око на това удължаване на пътя. От първия връх по пътя трябваше да "погледнем как е натам". На снимката горе не се вижда ясно, но сините точки са образно трасето, по което Фена и Веско поеха, за да пресрещнат пътя за слизане. Червените точки пък са моето подсичане, за да заобиколя надвесилата се козирка. Ако тряба да съм честен, ще кажа, че всъщност първо пробвах да се кача директно по ръбчето, над което нямаше надвес, ама като започва да става все по-стръмно и по-фирновано взе да сми става едно некомфортно. Вероятно някой по-умел с боравенето с железата, с които се бях накичил не би се и замислил пред това препядствие, но това е. Аз пък не се удържах от мерак за ходене и бях бърз.
След дълго посдичане на склона, накрая успях да излазя над козирката на не по-малко стръмно място, но поне не беше толкова заледено.
Погледнах си часовника, бях се забавил. Уж беше обяд, уж имаше много време, а ето, че вече бе станало два и половина, а напред никак не бе ясно какво ме чака.
Настъпих педала и подхванах чинно да се качвам на всеки от върховете по билото. Откриха се отклонения и в дясно, стръмни долини, ефектни скали. Бах!, гърците имат страхотни планини (ако не съм го казвал)! Не смеех много да се доближавам до самия ръб, че козирките бяха по няколко метра.
Склоновете вляво бяха почти отвесни. Ако исках да завърша траверса, трябаваше да намеря начиин да се спусна натам. Попътно пресрещнах един от траковете, които бях подготвил предварително, но той беше летен и съответно почти неизползваем. Надявах се все пак да ме насочи за място за спускане. Премерих разстоянието на ГПС-а, по трака имах още около 3 км по билито. 'Айде газ!
Преди Айгерчо изкачих два големи върха и поредица жандарми. По принцип умрА да ходя по била и макар че този път си беше тегаво (не се решавах да спра дори, за да пия вода, за да не губя време), беше и голям кеф.
До Айгерчо водеше продължителен, стръмен, на места почти оголен, на места фирнован, на места размекнат склон. Горе вече със сигуност щях да спра, за да взема въздух и пия вода.
Оставаха по-малко от два километра до евентуалното спускане вляво. Не че след спукането беше ясно, но всичко по реда си. Пресметнах, че предвид оставащия път, дори и без неочаквани забавяния нямаше да мога да стигна в лагера по светло. Но какво пък - да мина кривите участъци и ще звънна един телефон на другите да не ме мислят. Имам си челник, ще си шляпам по тъмно. 

На следващата снимка се вижда накъде трябваше да продължи пътешествието ми по билото. Чудесно, нищо страшно, само ходене.
И тогава видях нещо черно и съмнително да мърда там, където сочи стелката. 

Баси ма'ата! Тази голяма и тромава задница, тежи тежки стъпки. Е не можеше да е истина!

 Тези не спят ли зимен сън? Не ядят ли боровинки в гората? Какво прави тази навръх снежното било?!!

И хубаво, тя да прави каквото си иска, ама аз какво щях да правя при това положение? Да тръгна да се връщам след цялото блъскане дотук?
Първото, което ми дойде на ум е да започна да викам. Хората ходят накичени със звънчета срещу мечки. Всички животни се страхуват от човека. Щеше да ме чуе и да избяга.
Ама ... Абе мечка си е все пак. А ако не избяга?
Мечката се повъртя, повъртя, пък си полегна.

А аз стърчах навръх Айгерчо в безтегловност. Не даваше никакви признаци да ме е усетила. В резултат на поредица трескави размишления стиснах фотото в едната ръка, пикела в другата и поех напред. Щях да се приближа и да я снимам. А тя неминуемо щеше да ме усети в един момент и да избяга.
След няколко крачки надолу по ръба се завъртях и се върнах обратно горе. Баси ма'ата!! На километри наоколо нямаше друго човешко същество, тази мечка можеше да прави с мен каквото и се прииска и никой нямаше и да разбере, поне не и този ден.

Скоро мечката пак стана и започна да обикаля по ръба. Изобщо не и пукаше, че отдолу е козирка.

В един момент почти се беше скрила от погледа ми. Чудех се, ако не я виждах дали щеше да ми се стори по-безопасно да продължа. И в следващия момент я видях да тича. Набираше се с пълна сила нагоре по ръба точно срещу мене.

Е нали щеше да избяга като ме усети!!! Майкооо! Бегай! Бегай!

Линк към трака от ходенето него ден.
Илюстрация на картата: http://osmap.org/gpx/haliki.shtml#map=14/2355590.3/4818272.76/0

Топографска карта на Гърция за Гармин: http://maps.igurbev.net/home/greece-map

Аграфа 2015 - ден първи (Иван ще бяга)

Аграфа е страхотна, назъбена планина. Самото име идва от там, че поради своята непристъпност не е попаднала в "графите", останала е неописана.

 Предната година по първомайските празници я подхванахме. Писах, недописах за това тука: http://blog.igurbev.net/2014/06/agrafaDelidimi.html Точно година по-късно се върнахме.
Идеята за заглавието я взаимствах от надписа на една снимка на Вальо:

Ето как се развиха събитията:
Потеглихме на 30-ти април след работа и късно вечерта акустирахме при Вальо Янкиш в Самуилово. Движението беше натоварено, времето се бе стоплило и много народ се изнасяше към Гърция за празниците. Янкиша каза, че чакал и дриги посетители същата вечер. Кой това? "Дидо фотографа". Хм, имаше нещо познато в звученето на това име. Взехме си по няколко домашни кюфтета, бири и салати и седнахме да го изчакаме. След полунощ все още не беше се появил и накрая си легнахме.

На сутринта довлно рано закусихме пържени филии с домашно боровинково сладко, пихме кафе. Разбрахме, че фотографът бил пристигнал в късна доба, но и този път не успяхме да се уверим с очите ли.

 Нямаше закога да се мотаме! "Рич юр лимитс!" или преведено - "Газ, да минем границата!" в кордон от форсиращи автомобили.

Дори в този ранен час опашката се беше проточила.

Пътят надолу бе познат, да не кажа много познат (само за тази година за четвърти път слизахме към Гърция). След Солун се отклонихме в посока Атина и се отделихме от магистралата на 4-тия изход за Лариса. Там се получи известно залутване, Каката ни поизлъга, изпуснахме отбивката за Кардица, но се усетихме, завъртяхме един съмнително позволен обратен завой на пътя за Трикала, върнахме се, сукахме се по едни криви около стадиона на Лариса и най-накрая уцелихме.

След Кардица започнахме да изкачваме планината. След това се спунахме до стената на езерата Пластира (Тавропос).

 Пътят по станата беше много тесен, колкото да мине една кола, при това остъргвайки си огледалата. Сфетофар регулираше движението. Не стига, че и без друго едва можеше да се провреш, ами беше пълно с паркирали коли. Между колите пешеходци си правеха селфита. За капак няколко автобуса се бяха заклещили невъзвратимо.
Връщайте се, връщайте се, крещеха гърците от колите срещу нас. Вие се връщайте, крещеха тези от колоната в нашата посока. Всеки имаше какво да доказва.

След премеждието на язовирната стена вече бяхме близо до крайната точка за този ден - селцето Елатос, набелязаният изход за Борлеро. Същият този Борлеро, който ни се изпълзна миналата година. Според разследванията ми, асфалтът свършваше на около километър, два преди селото. Така се и оказа в действителност.
Покарахме по не лошия, черен път, взехме 90 градусовия завой преди да излезем на правата преди селото. Продължихме още няколкостотин метра и там - трас!

Свлачище. Къщите на селището се виждаха, белият купол на Борлеро над тах, също.
Свлачището си го биваше. Пеша изглеждаше непроходимо, камо ли с превозно средство.

 Решихме да се върнем и да бивакуваме на уширението на големия завой малко по-назад и на следващия ден да атакуваме пеша.

 Тъй като беше все още обед, аз си наумих да потичам малко по пътя след селото с изследователска цел - да проуча как изглежда пътя и да го тракна.
После се оказа не чак толкова малко. Ето една картинка. Снимката отново е на Вальо, снимана при изкачването на Вуцикаки предната година. Кръсчетата маркират върховете (някои от тях), които успяхме увършеем тези дни. Голямо вършеене падна.

 Обух новите маратонки, препасах раницата за бягане и натиснах копчетата на суунтото.
Още докато прегазя свлачището се видях в зор. Пръстта беше рохкава, склонът стръмен. Новите маратонки още там заприличаха на краварски галоши.

За голям мой потрес, пътят след селото се превърна в хубав, гладък асфалт. Голям яд ме хвана на това свлачище. Ех, ако не беше то, достъпът до планината коренно се променяше. (Ама само някой, който се е пулил дълги вечери по картите, Гугъл Ърт и снимките в Панорамио за да раследва нещо, което може би е път, може да разбере за какво става дума)(снимката е на Вальо).

 Не снимах много, защото за целта трябваше да спирам, свалям раницата, вадя фотото ... Пътят се качваше постепенно и успявах да поддържам скорост. Откриващите се гледки бяха страхотни. Бездънни дерете, остри върхове накъдето и да се обърнеш. На долната снимка вдясно е Вуцикаки.

 Първо подминах чешма, после пусти овчарници и поляни край пътя. Ех, какъв бивак можеше да стане тука, само да не беше това свлачище! След един завой се показа този.

 Бях набрал височина, а и не ми се връщаше още. Дали пък да не си харесам някой от околните? Ма този изглеждаше много остър, май не беше за мене...

При един от завоите и съвсем малко преди да излезе на билото, пътят отново стана черен.

 Бях много близо до това да прогледна от отвъдната страна. И оле майко какви започнаха да се показват!

 На превала имаше параклис, до параклиса табела, на табелата пишеше Аграфа. Аграфа, това мистично, непристъпно селище! Огледах се, но не, това беше само пътят към Аграфа.

 После, след като разследвах картата, реших, че би следвало да е скрито някъде в ниското зад ето тези двамата.

 Пък този, страховитият, отзад сякаш не беше чак толкова непристъпен. Дали пък да не подходя ей тука отдясно?

 И речено сторено.

 Там далече в снежното отсреща трябва да беше миналогодишния Дилидими. Пътят все повече се отдалечаваше под мен.

 Селфи. Да не си помисли някой, че е било лесно?

 Изобщо не беше лесно. Лазех на четири крака и спирах, за да си поема въздух.

 Надолу стръмно.

 Нагоре стръмно.

 Ей го параклисът на превала. В дъното е Карава (първенецът на планината), вдясно - Вуцикаки.

 В последния участък се изместих по нещо като ребро, че склонът съвсем стръмен стана.

 И най-после на върха. Вдясно долу се забелязва пътят, по който тичах нагоре - на около 600-700 метра под мен.

 И ето откъде идвах.

 А ето това е Борлеро, целта на утрешния ден. Вдясно по-ниските са Портите на Аграфа.

 Поглед по протежението на "моя" връх. Отсрещният край изглеждаше по-висок. В дъното вляво пък е един връх, който изкачихме с Веско два дена по-късно след едно епично "перипетио" през каньони, пропаднали пътища, пресичане и заобикаляне на преспи и лазене без пътека. Яко беше, дано стигна да го опиша. (В последствие се оказа, че върха се казва Флитзани, Φλυτζάνι, Чаша (2016м). Зад него пък е върхът с интересното име Петте Кули, Πέντε Πύργοι).

 Дотук добре! Ами сега? Ооо, не искам надолу пак по това стръмното! Тръгнах по ръбчето. Крива работа беше това с ниските маратонки. Чуствах се много нестабилен. Да ми бяха тука обувките да ми пазят глезените, е те тогава можеше спокойно и да си тичам, си мислех.

 Ставаше все по тясно и стръмно. Наближих връхната точка.

 И финалът. Без много да се оглеждам и замислям, преджапах оставащото.

Ей тези тримата остри на реброто отсреща щяхме да ги чачим след 3 дена. От ляво надясно - Пападимитриу (Παπαδημήτρης, 1922), Поули (Птица, Πουλί, 1841) и изпъкващия в района Свони (Σβόνι, 2033)

Преминатото ръбче.

 Позавъртях се и на най-високото, поснимах, пих вода и продължих по билото.

 Лошото беше, че пътят, по който трябваше да се прибера все повече се отдалечаваше. Дебнеха ме и препятствия преспи, а все пак бях с мрежести маратонки.

 Е крайно време е да свървам надолу, тука вече няма път по билото.

 Заслизах по ей това ребро. Борлеро в дъното.

 Подсичане на улеи ли? С маратонки ли? Няма начин!

 Този път все още не е пътя, по който дойдох. Чакат ме още преспи за газене.

 Много "пипнат" овчарник в подножието на върха.

 Ей го и "моя". Чао, за днес!

 Най-после стъпих на асфалта. Вуцикаки в дъното. Оставаха някакви си 5-6-7 км и 500 метра спускане. Айде, газ!

 Вуцикаки и селцата под него, до които път не стига. (не и асфалтиран)

 Я, а туй ли пък какво е?!!

 Хммм ....

Линк към записа на бягането в Страва. 
GPS трак.
Топографска карта на Гърция за Гармин: http://maps.igurbev.net/home/greece-map