По пътя: февруари 2014

сряда, 26 февруари 2014 г.

Гърция: Хадзи (Χατζή) 2038

И ето, че най-после дойде редът и на Хадзи.

Предисторията и двата неуспешни опита са описани в този пост.
Предисторията пък в конкретното пътуване бе изкачването на Катафиди, описано тук.
Предходните пъти пробвахме да се качим от север. Този път решихме да подходим от юг, от селцето Глистра.

След второто преспиване над Теодориана тенденциозно не тръгнахме по най-късия път към Глистра, а решихме да разгледаме обиколния, но всъщност главен път към Теодориана, идващ от юг.
Снимка на Теодориана от пътя.

Катафиди и ограждащите го зъбери над селото.

И още в посоката, където бяхме скитали предния ден.

Криакорас и ръба към него, по който бяхме минали през май, при първото идване в района, описано ето в този пост.

Така нареченият главен път към Теодориана, се оказа с чисто нов асфалт на места, но на други си беше направо черен. Разминахме се със стадо кози.

Утринното слънце бе ниско и огряваше селото. Спирахме на няколко пъти за снимки.

Оказа се, че бяхме подценили заобиколката. Пътят прехвърли планината и се свърза с главния за Арта чак при Атаманио, което ни удължи пътя вероятно три пъти.
След като хванахме главния път, се спуснахме до коритото на река Ахелой при поредното селце Панагия (Богородица) и започна стръмното изкачване по стръмни серпентини към Глистра. На картата това изкачване бе показано с толкова тъничка линия, че се опасявахме да не се окаже, че пътя е черен, но не беше.
Поглед от Глистра към вече изкачваните от нас Криакорас и Фурка. Между тях е селцето Нераида.

Глистра, както можеше да се очаква, бе група къщи струпани на невъзможно място, съсем типично за селищата в района.

Над селото продължихме по черен път из гората и постепенно набрахме височина.

Малко преди обед побързахме да пийнем по бира, преди да се е сгряла съвсем, на място с ефектни гледки към един от разклоняващите се зъбери на Хадзи.

Веднага след това изоставихме пътя и продължихме по самото ребро, следвайки много стръмна и ронлива, по-скоро животинска пътека.

Селцето Глистра, от където тръгнахме се вижда ниско долу.

След първото преодоляно по-криво място. Ето напред какво предстои.

Глистра с приближение. Подават се участъци от щуравия, серпентинест път към селото.

Идват и Шогуна и Вальо. Отзад се вижда върхът с параклис, до който стига пътя.

Продължаваме нагоре, като подсичаме на места по що годе различаваща се пътека.

Отвесът северно от Глистра.

То не, че там където сме е особено полегато.

Набираме височина, на места директно по склона. Виждащият се връх е съседен на Хадзи. Подсякохме го отдясно с идеята евентуално на връщане да минем през него. После ни домързя в жегата и се върнахме по същия път.

Гледки на изток при подсичането.

Вече пред самия Хадзи. Традиционната пътека от север се качва някак по виждащата се долина.

Овчарска колиба на седловината преди директното изкачване на върха.

Съседният на Хадзи връх, за който стана дума преди малко, вече гледан от север. И стадо овце. Малко неприятно бяхме изненадани от присъствието им, че бяха поосеяли терена с барабонки.

Погледа на изток. И този ръб би си струвал усилията.

Шогуна ни изчаква. Зад него финалното ръбче към Хадзи.

Поглед на запад. В далечината, освен вече изброяваните, се вижда и Какардица.

Югоизточните склонове на Хадзи.

Не остана. Да не смее да каже човек, но този път май няма да му се размине!

В този учатък вече сме се включили в маркировката и я следваме.

Поглед назад към ръба, който ни извежда горе.

И от върха! :-)

Шогуна триумфира на Хадзи.

Поглед на северозапад. Пред виждащото пред Тони е долината, по която се пробвахме при един от предходните опити.

Върховете северно от Хадзи. Между тях е Авго, на който се качихме на следващия ден.

Тези пък са на запад. Има какво още да се прави в района.

След като доволни хапнахме и пийнахме, поехме по обратния път.

С напредването на деня, жегата се засилваше. На качване почти не бях пил вода, но на слизане двата литра, които носех, не ми стигнаха.

Линк към всички снимки от албума за Хадзи.
Линк към файла със следата за GPS.
Топографска карта на Гърция за Гармин: http://maps.igurbev.net/home/greece-map

вторник, 25 февруари 2014 г.

Долене - в. Милеви скали - хижа Равно боре - Варварски бани

Маршрутът беше предложен от Тодор Карнобатлов. В неделя го даваха разваляне на времето, така че по идея трябваше да имаме по-малко ходене втория ден.

Оставихме колата на Варварски бани.

Имахме време до влака, така че хапнахме в ханчето кой каквото си хареса. Аз - три кюфтета. След това продължихме по пътя още към половин колометър до спирката на теснолинейката.

Въженият мост, който извежда на спирката.

Спирка Марко Николов на "Теснолинейка Септември - Добринеище". Няма знаци, няма табели, няма нищо, просто един тревен перон.

Слизаме на гарата в Долене.

Гарата в Долене, най-личната и една от малкото постройки в селото.

Точно преди гарата, релсите правят полукръг и влакът тръгва в обратна посока. Аз се обърках кое е север, кое - юг. Питахме за пътя на гарата. Видяхме и зелена марка на един от електрически стълб.

Отново гарата в Долене, снимана от осрещния склон.

Още в самото начало стана ясно, че ще разчитаме основно на GPS -исте. Избор на пътеки имаше, маркировката - добре скрита.

В началото пътеката не изглеждаше толкова страшна, както мисълта за тези 1000 метра качване (оказаха се и повече), които ни предстояха.

По пътя беше пълно с цветенца като това.

Според Тодор, по този маршрут се ходи през пролетта или есента. Лятото бил голям змиарник, зимата пък е голо, както се вижда.

Но жълтите цветенца бяха много.

И яко лазене падна, за да ги снимаме.

Ето това е връх Милеви скали. Гледан отдолу изглеждаше измамно близо, трудно можеш да предположиш тези 1000 метра изкачване.

Паметникът на връх Милеви скали със зум.

Ето го и отбора: Ели.

Вальо. Тежко му е с тези четири бири в раницата. Бяха се и стоплили на всичко отгоре.

На първо време пътеката упорито подсичаше и не бързаше да се хвърли на стръмнината.

Според справките с GPS-a, през пръвите 4 километра бяхе качили едва 400 мета. Оставащите на 600 трябваше да ги вземем за километър и нещо.

Спирка за прилапване и бира (който си носи).

И отново снимки на жълти цветенца.

И още.

И отново нагоре.

От време на време се натъквахме на табели за хижа Милеви скали (която не работела, както разбрахме от хижаря на Равно боре).

Но самата пътека често не личеше.

Или пък бързаше да се разклони в безброй по-малки.

Тук вече наистина захапваме стръмното.

Поглед назад по пътеката или по-скоро към това, което GPS-a казваше, че е пътека, или най-скоро към това, което ние бяхме нарочили за пътека, опитвайки се да се придържаме към нарисуваното на картата.

Много жълти цветенца и стръмен склон - стръмното съвсем не личи на снимката.

Наближаваме ръба на скалите. Тук нещата загрубяват. Никак не е ясно как ще продължаваме.

Но ето как, излазихеме стръмно по пързалящата се шума и се провряхме из разни шубраци.

Тук сме вече на реброто малко преди последните скали и паметника на върха.

Съседният на връх Милеви скали връх.

От мястото, където бяхме излязли, се видя маркировка, която стръмно подсичаше встрани по склона. Пътека отново не се виждаше обаче, така че решихме да продължим директно по ръба.

И жълти цветенца.

Изглеждаше страховито.

Но после се оказа, че се минава.

Снимка вече от самия връх към реброто, от което идвахме.

На върха пийнахме кой бира, кой ракия, па решихме да изчакаме оставащите два часа до залеза.

Таяхме надежки слънцето да оцвети облаците непостредствено преди да залезе.

Но не би.

Залезът и този път си остана в плановете за по-натам.

След като слънцето се скри, сложихме челниците и тръгнахме към хижа Равно боре. Оставаха ни 3-4 километра и към 700 метра слизане.
В тъмното гледахме да се движим по дадената на GPS-а маркировка, за да си спестим ровенето из гората. Оказа се, че точно това е начина да "заорем". Малко преди връх Фенера "маркировката" свърна вдясно, след което се оказахме на много стръмен, покрит с листа и хлъзгав склон, по който няколкостотин метра буквално се суркахме.
На хижата пристигнаме неочаквано късно за хижаря и той ни чакаше отпред. С викове ни напъти в последния участък.
Нагласихме се пред мезетата на масата. Незнам дали заради недоспиването от предните дни или заради друго, но много скоро аз окапах като круша и едва се затътрих до леглото горе.

***

Прогнозата за разваляне на времето се оказа вярна. Дъждът валеше още сутринта.