Като добавка към багажа за четири дена бях понесъл двукилограмовия статив. Беше ми нов. През деня нямаше как да снимам с него, оставаха вечерите, сутрините и нощите.
Залез този ден нямаше. Мъглата скриваше всичко вечерта. Пробвах да ставам от масата и излизам няколко пъти. Луната бе силна, но видимостта никаква. Някъде след 10 останалите си легнаха, а аз се пробвах с уговорката пред себе си, че ще е за последно.
Духаше, но не така както щеше да духа на следващата сутрин. Избрах си сравнително заветно местенце на близкото билце и започнах да мъча Юмрука, после Кавладан
после склоновете надолу
и хижата с показващия се Вежен над мъглата
и пак склоновете надолу
докато мъглата се сгъсти отново, започна да ми омръзва и да замръзвам. Всичко това едновременно.
Изгревът в тази част от годината е много благодатен с това, че не изисква ранно ставане. Слънцето изгряваше някъде към 8 без 10, доколкото помня.
Бях на линия подходящо рано. Навън духаше. Трябваше да тръся места на завет, няма много смисъл да снимаш на бавна скорост с клатещ се статив.
Мърдах напред-назад, докато накрая се понесох към Кавладан.
Този статив, освен че ми тежеше в раницата, сега, разпънат, ми пречеше да вървя. Хич нямах опит с тези неща.
Но пък за късмет изгревът бе страшен.
След известно суетене се набутах на завет в нещо като окоп, там където пътеката, отделяща се от въжето излиза горе.
Видимостта беше ограничена, някак не ме свърташе, че ще изпусна нещо в друга посока, но пък не духаше.
След като се измъкнах от окопа се опитах да търся и друго позиции, но с изгрева вятърът се беше засилил. Почти нямах шанс да снимам нещо, което да не стане размазано.
Мислех да се прибирам. Забелязах раздвижване около хижата. Вальо и двамата фотографи (с тях бяхме единствените туристи) излизаха да снимат.
Линк към всички снимки.
