По пътя

понеделник, 3 февруари 2014 г.

Карлово - рид Хубавец - Платнешките ярове - връх Амбарица - хижа Добрила

Тъй като от снимките вероятно няма да се стане очевидно, първо ще спомена, че преходът си е чисто зимен - от средата на януари.
Тръгнахме от полупревзетото от мъглата Карлово.

На хижа Хубавец поспряхме за по една-две бири, след което продължихме вляво по пътеката за хижа Амбарица. В самото начало същата пътека, така както сочат табелите, е трудно проследима и свършва в шумата край реката, тъй като там обикновено се върви малко по-нагоре по трасето на водохващането.
Пътеката за рида Хубавец се отделя от тази с маркировката за хижа Амбарица вдясно и хваща стръмно нагоре.

Излизайки на рида, продължава по него, вече не така стръмно.

Пред пастирския заслон Хубавец хапнахме, пийнахме бира и се замотахме. Заслонът е в чудесно състояние, много мераклийски направен.

Първоначално качването на Малък Купен влизаше в плана, но времето беше напреднало, а и ние искахме да сме по залез (през зимата рано се стъмва) на Амбарица, така че решихме да следваме подсичащата пътека към Платнешките ярове.

И както имахме много време, така изведнъж се оказа, че шансовете ни за залеза са само с много експедетивно придвижване. С Веско дръпнахме напред.

Малък Купен и Голям Купен снимани от билото към Амбарица.

Северният склон на Малка Амбарица беше фирнован, но ние все пак го подсякохме. Небето вече червенееше.

Добрахме се до върха тъкмо навреме.

Визуални ефекти. Слънцето се скрива зад Рила.

От Амбарица към Малък Купен, Голям Купен, Жълтец и Ботев. Вижда се началото на рида Хубавец, който се отделя вдясно.

Хижа Амбарица и пожар в гората над Черни осъм.

Слетнините на кулата на връх Ботев започват да се различават. На преден план връх Голям Купен и връх Малък Купен, по-назад - връх Жълтец.

Останалите от групата продължиха към хижа Добрила, а аз останах да се заигравам със статива и фотото.

Времето беше много топло и приятно за средата на януари. Все пак си нахлузих втори чифт чорапи и не спирах да обикалям около ламариненото заслоначе, докато изчаквах дългите експозиции.
По подсичащата пътека откъм рида Хубавец започнаха да се различават челниците на групата на Мая Къркаличева. Трябваше да бъдат 60 човека, доколкото бях чул. Страшно се бяха проточили.

Искаше ми се да изчакам изгрева на луната, но ГПС-са ме информари, че той е чак в 8 без 15. Аз бях на върха от 5 все пак, посред зима при това :-)

Не вярвах, че от голямата група долу някой ще се качи до върха, но започнаха да прииждат.

Дотук бях със снимките. Челници се разщъкаха навсякъде.

В групата се оказаха Юлето и Цвети от Монтана, та се заприказвахме с тях и в крайна сметка дочаках времето на изгрева, но луната остана някъде зад облаците. Междувременно вятърът се засилваше.
Групата горе зъзнеха, но странно, не смееха да тръгнат да слизат в тъмното към хижа Амбарица без някой да ги поведе. Незнам този някой кой и къде беше. Ходих с тях до подсичащата пътека под Малка Амбарица и после трябваше да се качавам към върховете обратно.
Стигнах в хижа Добрила доста укъснял.

Следващите снимки не са рекламни на хижа Добрила, нищо че на такива мязат. Както споменах бе зима, пък зимата се съмва късно, та имах време да изляза със статива пред хижата преди изгрева.

Времето бе чисто и приятно, но общо взето нямаше какво да се снима.

Но това не ми пречеше да разнасям триногата по поляната и да натискам копчето.

На връщане решихме да минем по подсичащата пътека за хижа Васил Левски и да пробваме да проследим от нея зелената маркировка за хижа Хубавац.

Гледки на юг.

Имахме опасения, че по източните стръмни склонове на Залъмца може да е останал сняг и да са заледени. Смятахме да проверим и при необходимост да се върнем през Сакарица.

В гората след Залъмово кладенче наистина беше заледено. На откритото обаче, снегът беше малко и лесно се заобикаляше.

Поглед назад към Сакарица и Залъмца.

Източните склонове на Амбарица.

Частта под Малък Купен и Голям Купен на подсичащата пътека между хижа Добрила и хижа Васил Левски. Изключително красива пътека.

Въпросната зелена маркировка, към която се бяхме прицелили изобщо не личи в горната открита част обаче. На следващата картинка, която показва нагледно врътката, този участък е показан с червени точки.

При хубава видимост спускането от горната пътека за хижа Васил Левски до останките от Гяур мандра не е проблем по открития склон, макар че местността е нарязана от пастирски пътеки и може да настане объркване, ако се хване някоя от тях.

В гората пътеката вече е широка и хубава, но след първоначалното стръмно спускане следва не къс участък изкачване, като изкачването сумарно е към 100-на метра, но въпреки това действа някак подтискащо на слизане.

Линк към GPS трака.

четвъртък, 30 януари 2014 г.

Гърция: два неуспешни опита към връх Хадзи (Χατζή) 2038

Хадзи (2038м ), върхът и планината, изпъкваха неизменно пред очите ни при първото ходене в района. Нямаше как да не ги набележим за някое от следващите.

Показаното на следващата снимка е табло по маршрута към Хадзи. Бялото остро изпъкнало е нашия малък Матерхорн.

Предисторията на това начинание (изкачването на Какардица) беше описана в този пост. Работа беше там, че за празниците по 24-ти май даваха разваляне на времето. Опитахме се да разместим графика, за да се вместим в пролуките. С Какардица се получи. На следващия ден го даваха лошо и след това подобрение, така че на първо четене сякаш всичко вървеше по план.
След преспиването в двора на църквата над Гардики и прекараната буреносна нощ, се събудихме отново в дъжд, който сякаш нямаше намерение да спира.

Гардики, снимано от нивото на църквата над него.

Разстоянието от Гардики до следващата ни цел, селцето Месохоро, като километри не беше много (по-малко от 30), но бяхме неприятно изненадани, че пътят през по-голямата част е черен.

Преваляваше на пориви през цялато време докато се тътрихмe. На няколко места се наложи да преминаваме през реки без мост. При единия от случаите нещо изстърга отдолу. После се връщах да търся и събирам липсващите части от предната броня.
Началото на ходенето, така както го бях набелязал, започваше тъкмо над Месохора, но тук се натъкнахме на проблем. Селото беше на стръмен склон, а ние така и не можехме да намерим улица, която го пресича. Първият опит завърши безславно, след като без почти никакви разумни варианти за отклонение от хванатата уличка, се извъртяхме и излязохме в изходна позиция. Вторият опит бе направо трагичен. Пробвахме една стръмна и тясна, колкото да се провре колата, алея, която започна да става все по-стръмна. Предницата се вдигна нейде в небесата, колата вече не можеше да напредва. Скочих на спирачките, след което започнахме да се свличаме назад без нищо да можем да направим.
Същисани след приключението, заприказвахме един местен, който обаче не разбираше от нищо друго, освен гръцки. Със знаци, имена и взаимно непонятна реч все пак успяхе да разберем, че 5 км. след селото има отбивка за Хадзи.
Намерихме мястото, имаше дори табела за туристически маршрут.
Отново по черен път успяхме да напреднем още към 4 км и да качим към 300 метра.

Бяхме излязли на реброто над селото, близо до някакви антени.

Намерихме полянка и разпънахме палатките.

Па го ударихме на ракия и кисели краставички.

На следващия ден времето не изглеждаше драстично подобрено. Един овчар на няколко пъти прекара стадото през бивака ни.

Малкото си хареса палатката на Свилен и Еми.

Опитахме се да се заприказваме с овчаря, ама трудна работа, той нещо си говореше, ние нещо си говорехме ...

А малкото вървеше до него и го слушаше като кученце.

Поглед към селцето Арматолико в далечината. Различава се и пътят, по който пристигнахме предния ден. Близките къщи вероятно са някоя по-висока махала на Месохора.

Ние се спретнахме и тръгнахме.

В началото следвахме черен път. После свърнахме от него за по-напряко.

Имаше маркировка и тя горе-долу се различаваше, само че доста странно следваше плътно ръба на реброто, сякаш бе зимна и не береше грижа за пестенето на услия с подсичане.

Първи по-близък поглед към склоновете на Хадзи.

Продължаваме да напредваме по реброто.

Следващото е една картинка от Гугъл Ърт, която илюстрира ходенията от този и следващия ден. Първият опит е показан с червено, вторият със синкаво-зеленикаво. Червената стрелка сочи Хадзи.

Поглед към долината, по която щяхме да се опитаме да се качим на следващия ден.

И поглед на запад. Подава се селцето Пахтури.

Тук някъде направихме една кратка почивка за прилапване и бира.

Наближихме началото на стръмнините под самия връх. Ей там някъде във или над мъглата трябваше да е. Подходът не беше съвсем ясен. Останалите преспи изглеждаха страховито.

Поглед към масива на Катафиди. Самият връх е скрит в мъглата.

Скатахме се на завет под билото и решихме да чакаме. Все пак по стари прогнози го даваха оправяне на времето следобяд и все още се надявахме.

Час ли, два ли останахме така, не помня, но нищо не предвещаваше подобрение. По-скоро обратното.

Обезнадеждени решихме все пак да се пробваме, някои по-ентусиазирани, други по-малко. Тръгнахме, подсичайки 100-на мерта билото и след това се качихме горе.
И изведнъж като се почна тази мити градушка и този мити режещ, леден вятър, малей! Стана като в приказката "Идат като овци, бягат като овци".
Пръснахме се, един тичайки надолу по склона, за да се пази от вятъра, друг директно по обратния път.
Чак по-късно се събрахме, доста подгизнали. Дъждът намаля.

По обратния път пообиколихме. Ходихме да разгледаме виждащата се в далечината беседка и паметник край нея.

После минахме през празни кошари.

Прибирайки се към колите, замислихме нов план. Не смятахме да се дадем толкова лесно на Хадзи, но път да се пробваме на следващия ден по същия път не беше интересно. Решихме да си опитаме късмета към селцето Орини.

Орини се оказа малко селце, съвсем близо до първата ни изходна позиция, но в последсвие се наложи да навъртим не малко километраж с колите, за да стигнем до него.

Дълго търсихме място за палатките по стръмните склонове между капките. Следващото пък е опит за залезна снимка.

И пролетни цветенца.

На следващия ден времето не беше по-различно от предните. С леко крива усмивка потеглихме.

Масивът на Хадзи изглежда страховито откъдето и да го погледнеш.

Напредвахме по черен път през гората. Пред нас мама Меца се бе разходила с малките си.

Следите дълго се различаваха по пътя. Големите в една посока, малките - тичайки наоколо.

Мъглите отново натискаха високите върхове.

Първоначалната идея не беше такава, но Тони се отцепи и тръгна сам по ей това дере. Ние решихме да го последваме.

Не пропуснахме и да топнем по някоя бира в ледената вода.

Тук Свилен прави нещо. Аз лично не бих се пробвал да разгадая какво, неговите дълбоки идеи са непредсказуеми :-)

Малко по малко се изкачвахме по долината.

Докато каменните сипеи не се смениха с терасовидни равни и меки зелени поляни.

Продължихме и по тях, но скоро достигнахме зоната на мътлата. Още от преди това виждахме как облаците по-нагоре се прескачат един друг като на състезание. От мъглата прикапваше.

Незнаехме как продължава пътя нагоре, незнаехме дали изобщо има път. Заедно с това не виждахме и на два метра. Вятърът ни блъскаше. Решихме да хващаме обратно.