Последният ден на април, предстоят 6 почивни дни, малко преди полунощ е, а ние сме седнали във Воденичката в Долна Градешница и изчакваме да се съберем. По план трябва да заредим попътно гориво, да минем границата с Гърция и "там някъде" да преспим. Бях набелязал една полянка на Гугъл Ърт.
Разбира се дочакахме 12, след което по бензиностанциите ни отпращаха, защото приключвали месеца. Последният участък от пътя преди Кулата е отбит през селата заради строежа на новия път. Все пак заредихме от някакви криминално изглеждащи колонки на самата граница. Дори касова бележка не ни дадоха.
Набелязаното място беше веднага след като се хване разклона за Рупел и се оказа хубава, широка и равна поляна край пътя. Само на Тони какво му трябваше да се върти наоколо и скоро се върна с новините, че на табелата няколко метра по-напред по пътя пишело "Забранено за фотографи" и че къщурката отсреща била военно кпп. Това създаде известен дискомфорт в редиците, дори се появиха идеи да се търсим друго място. Част от групата решиха за по-разумно да преспят без да опъват палатките.
Мина се без произшествия и на другия ден продължихме, към Серес, след това Солун и след това по магистралата за Игуменица. Пътуването мина нервно обаче, защото колата на Пенчо започна да прави проблеми - през няколко десетки километра сервизната лампа светваше, колата губеше мощност и трябваше да спират. След като слязохме от магистралата край Гревена светването на лампата зачести сериозно и Пенчо вече бе на ръба на решението да се връщат обратно. За щастие при едно от спиранията, той обяви, че е установил, че ако не вдига повече от 2000 оборота всичко е ОК. Та тази теория спаси положението.
След магистралата се движехме по-скоро на изток, минахме поркарй Метеора и на Трикала се отклонихме, за да хванем запад-югозапад. Ефектни планини вече започваха да се появяват край пътя. Качвахме се и слизахме по криви завои, за да достигнем долината на река Ахелой. Ето тук трябваше да бъде гнездото на набелязаните маршрути.
Първата ни цел беше селцето Нераида. Преминахме долината на реката през висок, наподобявщ язовирна стена насип, пъхахме с в поредица от тунели и хванаме отбивката. Започна типичното за тези райони изкачване на серпентини, докато ставащия все по-тесен и по-стръмен път влезе в селото.
Според моите впечатления, в тези части на страната гърците са особено дружелюбни и комуникативни. Друг е въпроса, че обикновено не говорят друг език, освен гръцки, така че освен да повтаряш "не разбирам, не разбирам" в отговор на словоизлиянията им и да жестикулираш, друго не ти остава.
Още с пристигането двама възрастни местни с костюми ни подхвана да ни обясняват къде и как да паркираме, което се оказа ценно, защото наистина беше тясно. Наместихме се на нещо като малко площадче, под което се пъхаше малка рекичка. Веднага използвахме рекичката да топнем по една-две бири.
Оставаше да намерим място за палатките, което не изглеждаше лесно, предвид стръмните склонове наоколо. Някои се пръснаха да разглеждат и търсят, други приседнаха на сянка да пазаят бирите.
Станислав се появи скоро и обяви, че е намерил подходящи равни тераси. След като няколко независими комисии отидоха на оглед, предложението беше прието.
Останалата част от деня мина в размотаване, хапване и пийване. Пробвахме да търси подходящо място за залезни снимки над селото, но ламаринените покриви на повечето от къщите някак не пасваха за целта.
Ето една снимка на църквата
и друга край палатките
На сутринта събрахме палатките, набутахме багажа по колите и поехме.
Над селото минахме покрай параклис с вода, беседки и чудна поляна за палатки край него.
Вървяхме по долината, докато излязохме на виждащия се по-нагоре превал - точката, между двете ни цели за деня, отдясно Фурка,
отляво Криакорас и слизащото от него остро ребро.
От превала в далечината се видя и Какардица - сочен на различни места като най-високия връх в Чумерка.
След почивка, студене на бири в преспа и хапване, подхванаме Фурка (на места я срещах и като Какардица Фурка).
Два усамотили се бика на първото възвишение.
Гледка към Криакорас от склоновете на Фурка. По виждащия се в дъното снежен склон трябваше да се качим по-късно този ден.
Фурка. Реално връхната кота е последната виждаща се вдясно. Ние стигнаме до първата. Оттам насетне реброто бе психарски тясно и ронливо дори за екстремисти като Тони. Участъкът непосредствено преди върха, където се минава между пряспата и отвесния сипей, също не беше никак приятен.
И вече от върха: ударната група (в лицето на Веско, познат също като многократния победител в маратона Мазалат - Ехо, показващата завидна форма и пъргавина Вили и заредения с безкраен запас от енергия за безкрайни преходи и слабост към психарските ребърца, Тони), се връщат тичайки след огледа за евентуален път по ръба.
Вальо по обратния път.
След като слязохме до седловината и изпихме доволно изстудилите се междувременно бири, се разделихе. С Веско, Вили и Тони щяхме да пробваме страховито изглеждащия Криакорас, останалите решиха да поемат по обратния път.
И тук стана, каквото стана, но не стана никак добре, защото горе на реброто се контузих зверски в коляното. Но първо беше изкачването на много стръмния снежен склон.
Като най-предпазлив се движех последен и боцках старателно с пикела по размекващия се от жетага горен слой на снега.
Ето една снимка на Ели отдолу на драпащите към върха:
Ето и единствената моя снимка от склона. Бах прибрал фотото в раницата. При по-внимателно вглеждане се вижда следата назад.
Криакорас от съседната висока кота:
Ръбът, по който продълждава пътя ни. Не се вижда отвесният праг в самото начало:
За да е по-пълна психарията, докато почивахме горе, облаците ставаха все по-черни и започваха да се чуват гръмотевици.
Свалихме котките и тръгнахме по ръба, който ставаше все по-тесен към скрития все още праг в началото. Обзорните няколкостотин метрови отвеси от двете страни някак подклаждаха витаещото във въздуха напрежение. Ръбът изведнъж свърши с надвесена над нищото скала. Спрях два метра преди това в момента без грам желание да погледна какво следва. Веско ме изпревари и небрежно се надвеси над урвата.
- Минава се - вика. - само внимателно и с лице към скалата.
Уф, изтръпнах. Това "минава се, но внимателно" в устата на Никси и Тони, не е нещо, което разумен човек иска да чуе, особено ако въпросното препятствие неизбежно му предстои. Изведнъж ми стана пределно ясно защо точно Веско и Тони е включил Пепино по онова психарско изкачване по ръба към Лискам миналото лято.
И изведнъж прогърмя смехът на Вили:
- Хахаха - смееше се тя, - досега не съм правила подобно нещо!
Бах маа му, къде бях попаднал!
Загледах се в ГПС-а. Тракът на гърците, който бях подготвил за случая, покзваше, че те са подсичали вляво на това място. Веско вече бе изчезнал зад ръба, Вили се готвеше да го последва. Тръгнах по трака.
Оказа се, че на първо време положението не е толкова лошо. Провирах се между скалите, смъкнах доста, докато накрая ми остаха само няколко метра, но вече откатерване, по тесен улей, който три метра по-долу свършваше с друг, вече широк улей, не чак толкова стръмен, че да не можеш минеш по него, но достатъчно, че да не можеш да разчиташ да се задържиш, ако скочиш. Няколко метра по-надолу същия този улей завършваше с отвес. И малко останал сняг на места за цвят.
Седнах над улея и го загледах. В този момент заваля. Колкото повече гледах, толкова повече скалите и рядката трева между тях ставаха все по-мокри и хлъзгави.
В същото време Вили беше закъсала горе на скалите. Беше прекалено дребничка, за да използва хватките на миналите преди нея Тони и Веско. Върнаха се да и помогнат.
Викнах на Тони нещо от сорта:
- Ела да се запречиш тука отдолу, че ако се изпързалям, да ме спреш.
Та с негова помощ се смъкнах.
Дъждът и гръмотевиците се засилваха. Тони нахлузи дъждобран и хукна след Веско и Вили, които вече бяха изчезнали. Тръгнах и аз да ги гоня. Надявах се че основните психарии по трасето са вече назад. Но след всяка заобиколена или качена скала се появяваха нови и нови.
И след поредната скала се изправих пред поредния снежен улей. Отдругата му страна се виждаше непригоден за изкатерване на пръв поглед няколкометров камък. Другите не се виждаха. По следите разбрах, че се тръгнали да подсичат. Тръгнах след тях и ги видях малко по-надолу да пресичат доста безумно улея няколко метра над отвесен праг. Даже не исках да гледам!
Загледах се в ГПС-а. Бяхме се отклонили от следата. Викнах им и тръгнах обратно. По-горе се подлъгах да пресеча за по-пряко отделящата ме от следващата скала преспа. И това ми беше грешката, достатъчна за да ме извади от строя за това тъкмо започващо пътешествие.
Снегът беше твърд и се вървеше лесно в началото, но след това попаднах на кухина. Пропаднах до кръста, като спирането беше с цялата тежест в коляно в камъка отдолу. Последва неистово мятане, подобно на жива риба хвърлена на брега, за да се измъкна отново отгоре, смесица от яд и болка. Веднага пробвах крака. Можех да стоя на него, но при опит да го натоваря, болката ме срязваше.
Продължихме още известно време ходенето по ръба. Не бях много адекватен. Гледах само да напредвам.
Склонът отляво стана по-полегат и изпозлвах пръвия не така стръмен, но снежен улей да дизертирам. Разчитах, че плъзгайки се по-снега, слизането на поне част от 1000-та метра до селото няма да е толкова мъчително. Другите също тръгнаха с мен. Наложи им се доста продължително да ме изчакват, особено след като снегът свърши и го замениха ронливите склонове.
Та така с този първи ден на знаменателното ни пътешествие. :-) Вечерта преспахме на същите полянки край Нераида.
Линк към всички снимки.
Линк към GPS трака.
