Тази събота нямаше как да се похвалим с голям късмет, без да броим, че и прогнозите ги даваха ужасни.
На входа на Боровец ме спряха полицаи, за да ми кажат, че единия фар не свети. Връщахме се до Самоков, за да намерим крушка и дотук лесно, но после като се започна една драма по сменяването... Стана обед, докато се появим отново на изходна позиция.
Понеже имах ужасни спомени от Боровец отпреди 2 години, когато назидателно настроени местни ми бяха скършили огледалото и откраднали номерата, този път щях да играя на сигурно. Това ми беше първото стъпване там оттогава. Консултирах се с Ристо Туристо, набелязахме паркинга пред хотел Олимп и се паркирахме. Но лошият късмет не свърши. Бяхме вече нядянали тежките обувки, накичили снегоходки и железа, пили по едно за отскок, когато се оказа, че "не предлагат такава услуга, паркинга е само за гости на хотела и е желателно да напуснем". Е как да го обичаш това ужасно място! Изнизахме се и оставихме колата както си беше, но това никак не допринесе до разсейването на вече появилото се подтискащо усещане за лош късмет.
Затова пък времето беше чудно! Нито имаше "половин метър сняг", нито пък духаше, както ни бяха обещали оттук-оттам. Разсъблякохме се.
Преди да стигнем Чакър Воевода, вятарът започна да набира сила. Там някъде Вальо изостана.
Изчакахме го в хижата, където ни гостиха с лещи, омлети, бири. Скоро се появи Вальо, но се оказа, че е закъсал с кръста и "изобщо не знае как ще продължава". А лошият късмет все по-отчетливо повтаряше: "Не е добре това, което сте намислили, не е добре."
Замотахме се доста в хижата, поприказвахме, но все пак в един момент трябваше и да тръгнем. Вятарът вече брулеше яко.
Вальо е упорит, но явно се мъчеше и му се налагаше по-често да спира да почива. Общото темпо спадна значително. Стъмни се някъде около Кубадинката. Въпреки снега си беше пълен мрак и без челниците хич не се виждаше. На места излизахме от завоите на пътека и се изправяхме с лице срещу вятъра. Не искахме и да мислим какво ще е на откритото под Заврачица. Още в гората беше достатъчно зловещо. Осветените от челниците снежинки създаваха илюзията за притичващи оттук - оттам челници.
На пътеката над х. Марица направихме заседание, на което бързо и единодушно се прие новия план за действие - спускане напряко през гората към хижата. От Иван на Чакъра бяхме разбрали, че тя има нови собственици от лятото, но той не знаеше дали в момента има хора горе и дали има оставени отключени стаи.
През гората срещу набивания от вятъра сняг и мъглата напредвахме почти на сляпо и разбира се благодарение на китайския компас и хартиената карта, която замервахме с линийка. Покрития със сняг покрив на хижата стигаше до земята. Почти невъзможно беше да го различиш от повече от 2 метра дистанция.
Ето една снимка от следващия ден:
Край хижата се усети миризма на запалена печка и предните прозорци светеха, но ние дълго обикаляхме докато намерим достъп до тах. Хижата има поне 4 входа, които водят до различни секции от стаи.
След като хижарят (или пазачът, незнам какъв точно му беше статуса на човека) ни усети и ни въведе в стаята с печка, вечерта мина досто приятно в приказки, ядене и пиене.
Разбрахме, че течал усилен ремонт на хижата и че шефа бил свързан с дърводобивния бизнес. Аз останах с впечатление, че тенденцията е хижата да се превърне в "джипарска", съвсем не и "хижарска".
На следващия ден вятърът беше спрял. Навън сякаш бе по-топло отколкото вътре.
Тръгнахме обратно, първоначалната идея за Мусала, разбира се, беше отпаднала.
Линк към всички снимки
Линк към GPS трака
