Семково - Грънчар - Семково

Първо маршрутът:

 
Пътуването от София до Семково си е около 3 часа, при добро стечение на обстоятелствата. С влизането в самото Семково, пътят става ужасен. Хижата е в горния край. Ние оставихме колите по-надолу.

Езерото пред хижа Семково.

Идеятя беше да се качим до билото през Сухото езеро. Първо се хваща посока х.Трещеник (то х.Трещеник май вече няма, но пък си има табели за нея). След около половин километър вляво и нагоре се отделя маркировката за Сухото езеро. Има табела, на която пише 2 часа, но Вальо отчете 1,15ч, спокоен ход.

Пирин от сколоновете на Рила.

Край езерото хапнахме, след което се залутахме малко, въпреки че преди това ни бяха обяснили, че пътеката тръгва "вдясно от белия камък". Оттук нагоре маркировка нямаше. Повъртяхме се. Вальо се върна леко назад и успя да намери пирамидките, водещи през клека. Оказа се, че пътеката е прочиствана наскоро и нагоре нямахме проблеми.

Въпреки късното тръгване, успяхме да стигнем достатъчно рано до магистралата, за да успеем да се качим на Налбант/Ковач за залеза. Поне така си мислехме.

Слънцето обаче някак внезапно залезе и ни изненада попът.

Със скриването на слънцето плъзна мъгла. След Налбант предстоеше само слизане. Въпреки мъглата не беше студено. Лунната светлина се отразяваше в мъглата и снега. Виждаше се достатъчно, за да се върви без челници.
В хижата, както и очаквахме, нямаше никой. Нанесохме се в обичайната стая в дъното на горния етаж. Изглеждаше чисто и подредено, може би бяхме първите след като я бяха зазимили.
Останалите се захванаха с печката. Аз си взех ракията и излязох да поснимам. Междувременно се беше изяснило. Ако не са точките по небето, не мож' позна, че това са нощни снимки.

На следващата сутрин изпуснахме големия изгрев. Свят ми се завива като си помисля какво щеше да бъде ако бяхме се изнесли над криещата се зад реброто на Суха Вапа ниска облачност. Така или иначе, с Вальо си останахме с по една обиколка на езерото на зазоряване.

Ходенето започна с един шорткът към билото.

След което хванахме към Суха вапа. Чудни гледки се откриваха този ден.

От реброто на Суха вапа в посока Налбант, отзад Пирин

А пък реброто си беше позаснежено, позаледено.

Но пък гледките отгоре, отново пълна лудница!

От Суха вапа слязохме импровизирано в посока Нехтеница.

Наложи се да победстваме известно време в клека, но приемливо все пак.

След Нехтеница се върнахме по подсичащия път, който държи около 2000 метра докато стигне Сухото езеро, след което хваща надолу. Пътят обслужва някакво водно съоръжение.


Линк към всички снимки
Линк към GPS трака

Към Албутин от запад

Идеята беше хубава. Някъде между Ощава и Сенокос (Пенков чарк), нaвътре в планината се отделя път. Видях го на картата. Също лятото бях подучул от месните в Сенокос, че нaгоре се качвал асфалтов път, но дали ставаше дума за същия - не беше ясно. По въпросния път трябваше да стигнем още около 5 км нагоре, на височина 1200 м. Не хранехме големи надежди да е проходим за ниска кола. В най-лошия случай пътят ни щеше да се увеличи с 5 км и около 300 метра денивелация.
След като оставим колата трябваше да продължим по Мочуришка река с идея в самото подножие на Албутин на прехвърлим билото вдясно, за да излезем от южната му страна, където не е така плътно клекясал. В началото трябва да имаше черни пътища, след това гората изглеждаше плътна, никак не беше ясно как ще стане. Около 1500 метра денивелация. Говорих с Дидо, той препоръча да се пробваме от х.Загаза и да не рискуваме да се забутаме в пиринските шубраци без предварително разучаване на пътеките.. За съжаление и Загаза не изглеждаше добра опция, заради безумния километраж след Върбите.
След Албутин трябваше да спим на х. Яворов и на следващия ден покрай Даутово езеро, превала над него и отново неясно спускане без пътека първо към Невързумското дере и след това по него към колата. Ето така:

В крайна сметка една хубава събота сутрин, тръгнахме. След като се отклонихме от дефилето, минахме през Стара Кресна, разклона за Ощава, пътят стана ужасен. Стигнаме и разклона за Пенков чарк (П.Чарк), завихме и нещата отидоха  на още по-зле. Започнахме да се оглеждаме за някое уширение край пътя, за да оставим колата. След по-малко от километър от разклона обаче, пътят изведнъж стана идеален. И така до набелязаната стартова точка. Чак да не повярва човек. Пристигнахме доволно нахилени.
Поехме нагоре по черен път. На разклоните хващахме тези, които следват нaшата посока, в резултат на което на няколко пъти се оказвахме задънени в нищото, но късметлийски успявахме да пресечем шубрака до друг, подходящ път.

Разминахме се с един горски, който хапваше чушки и домати на предния капак на нивата си. Каза ни, че от тук нямало качване към Албутин.
В един момент обаче, черните пътища свършиха. Играта позагрубя.

Но не задълго. Скоро излязохме на някакво сечище, пресечено от пътека с импровизирана синя марка. Хванахме нея. Много скоро след това я загубихме. За щастие все се напъхвахме в сравнително лесни за преминаване участъци на гората и постепенно набирахме височина без да бедстваме.

И така докато излезем на билото на около 2100 метра, откъдето качването към Албутин(2688) бе сравнително ясно. Отдъхнахме си, вече две от големите въпросителни по маршрута бяха отпаднали.

Ясно, ясно, ама не изпуснахме възможността да се защураме в клека малко след като ни се изпречи на пътя. Погазихме си клек около 50 метра и нещеш ли, излязохме на кафявата маркировка х.Загаза - Албутин. Хубава, наскоро прорязвана пътека.
Към 15,30 вече бяхме почти на Албутин. Бяха плъзнали мъгляци.

Чакахме повече от час и половина залеза горе, криейки се на завет от ледения вятър. Но пък и залезът бе пълна лудница.

На следващия ден се придвижихме по план до превала над Даутово езеро.

Езерото много, много го нямаше.

Преди да поемем към неизвестното мръднахме до Каменишки, за да поснимаме.

А пък ето това ни чакаше:

Малко по малко заслизахме.

Влизайки в гората сякаш намерихме някаква стара и лесна за загубване пътека. Загубихме я лесно. Иглолистната гора беше много приятна за слизане без пътека обаче. По надолу стана малко по-хард, криволичихме на едно, две места, но в крайна сметка успяхме да се доберем до Невързумското дере. По него хванахме отново стара, но широка и видима пътека. Наклонът тук вече не беше така голям. Имах чувството, че се разхождам в парка.

Имаше и мостове.

И накрая, когато вече смятахме, че сме стигнали, край едно водохващане се изправихме пред по-трудно прескачане на реката. Няма да е приятно да се озовеш тук напролет.

Линк към всички снимки.
Линк към GPS трака

Румъния - Молдовяно

Върнахме се от Алпити, а ето че се зададоха четирите почивни дни в началото на септември. Нямаше време за подготовка. Аз си бях предварително наумил Румъния, макар не точно това място, където бях ходил преди.
Обади се Ники (познат също като ferdi_mruvkata), за да каже, че с голяма група тръгва към Бълеа лак. Това общо взето реши проблема с избора на точна дестинация.
Румънската идея беше допаднала и на Вальо, който обаче беше под въпрос до последния момент заради тежка контузия, резултат от лошо падане ... по стълбите в замъка в словенския Блед.
В крайна сметка една хубава, късна сряда вечер потеглихме - Вальо, Ели и аз. Щяхме да се пресрещаме с бандата на Ферди по пътя.
Първата нощ, това което беше останало от нея, спахме в храсталака над пещерата Орлова чука, малко под Русе.
На следващата сутрин се събрахме с другите 3 български коли в Русе, но общо взето колкото да минем границата. След това останалите продължиха към Букорещ, ние хванахме директно към целта - Трансфагарашкия път и езерото Бълеа.
Въпреки многообещаващите прогнози край Бълеа лак пристигнахме в дъжд;

Оказа се, че е забранено да се опъват палатки край езерото и че следят за това. Наложи се да се върнем няколко километра обратно по пътя, за да нощуваме.

С новия ден времето не бързаше да се оправя, мъглите криеха гледките, но не валеше. Групата на Ферди бяха спали в една от къщурките на Салвемонт горе край езерото.  Източиха се в дълга върволица в посока Негою.
Ние пък тръгнахме към първенеца Молдовяно.

Въпреки че разликата във височината между Бълеа лак и Молдовяно е едва 500 метра, още в началото стана ясно, че пътят ще е тежък. Непрестанно се набира и губи сериозно височина. В крайна сметка отчетохме към 2700 метра сумарно качване и близо 27 километра в двете посоки.

В началото не си давахме много зор.

А и времето започна да се оправя.

Подминахме първия разклон за х. Подрагу. Ние продължихме по билото. Последваха няколко участъка с осигурителни въжета и синджири.

Самото било хич не щадеше силите.

Нейде в средата на пътя се прехвърля хубавия връх Mircii (Мирчо). Психологически е повратна точка - слизането след него е брутално.

Тук някъде си дадохме сметка, че както го караме, доникъде няма да стигнем. Решихме да се разделим, Ели да ни изчака на хижа Подрагу, ние с Вальо да действаме на тъгъдък оттук насетне, естествено с идеята да се откажем ако времето напредне много.
Ето я хижата Подрагу и езерото:

Последвалият участък не предложи чак дотам брутално прахосване на денивелация, сравнен с предходния терен обаче.

С доста сериозно темпо излязохме под Молдовяно.

И се качихме.

И връщането до хижата пак на бегом. Аз избързах, за да взема бири и да извикам Ели, за да не се налага да слизаме всички до долу.

Пийнахме бирите и някъде час преди да се стъмни поехме по обратния път. Т.е. не по обратния, защото на връщане решихме да тръгнем по подсичащата пътека, което не се оказа добра идея обаче. Нямаше как да знаем, че слизанията и качаванията там са още по-безумни.
След като прехвърлихме първия от поредицата баири, се разминахме с двама немци, които ни казаха, че ни оставали 5 часа до езерото. Вече бе почти тъмно ...

Линк към вскички снимки
Линк към GPS трака.

Chamonix 2012 Aiguilles Rouges

Този път идеята беше да разходим масивът, срещуположен на Монблан спрямо Шамони.

Качихме се докъм 2000 метра с лифт, след това хванахме пътеката към намиращите се от другата на билото езера Lac Cornu и Lacs Noirs.

Ето го и Lac Cornu

Край Lacs Noirs дебнахме няколко диви кози (или козирози).

На връщане след доволно дългата обиколка се отбихме за прощална бира. Небето предвещаваше порой.

На слизане дъждът ни прихвана и не ни изостави не само на следващия ден, когато отпътувахме от Шамони, но и в следващите 3 дена, заради което се провалиха плановете за качване на словенския Мангарт.

Линк към всички снимки
GPS трак

Мая Йезерце (Maja e Jezerces)

Тръгнахме един тъмен, дъждовен четвъртък след работа в края на септември (с три дена отпуска, от петък до вторник). Първата вечер преспахме в царевичака близост до Крушевац, набелязан със съвременни средства за ориентиране още предварително от Дидо. Според ГПС-а сме пристигнали в 1 през нощта.

 Късно следобед на следващия ден се добрахме до селцето Вусание (Vusanje), което повече наподобяваше вилна зона. Намираше се близо до албанската граница. която ние щяхме да пресечем по път за Мая Йезерце. Според Уикипедия, населението на Вусание е 864 албанци, 1 един босняк и 1 друг. Знаехме, че в селището има гранична застава, където ние от една страна трябваше да се запишем заради преминаването на границата, от друга смятахме пред нея да оставим колата за по-безопасно. Оказа се, че заставата е изоставена. Обърнахме се към хората, които се въртяха край съседната къща. Единият от тях се опитваше да говори на английски. Каза ни, че няма проблем да оставим колата тук, никой нямало да я пипа. След като повторихме въпроса обаче, той ни посочи една съседна къща и вика: "Отваряйте портата и вкарайте колата в двора. Няма проблем." Доста странно прозвуча.

След селото се върви по черен път до следващата застава, превърната сега в кошара.

Заради късното тръгване, край заставата/кошара бяхме малко преди мръкване. След нея ни предстоеше около 400 метра качване по тъмно до езерата (Buni Jezerce, Buni i Jezercës, Долината на езерата), край които смятахме да лагеруваме. Страшно ефектно беше вървенето на челник между черните силуети на тези остри като игли зъбери, надвесени над тебе и изчезващи в небето. Разпънахме палатките край най-горното езеро, което обаче почти нямаше вода.

На следващия ден в чудно време скрихме палатките и това онова от багажа между камъните и тръгнахме към Мая Йезерце.

Изкачването на върха не би следвало да се нарече трудно, по-скоро неприятно на местата, където трябва да се пресичат стръмни сипеи, особено ако те завършват с отвесни скали малко по-надолу. (В тази връзка се присещам за това колко се изприказва за "опасната" подсичаща пътека на Кутело - ако я сравня с движещите се под краката ти ронляци, на места без да има нищо стабилно наоколо, за което да се хванеш, няма как да не почна да се подсмивам. А там отвесите не отстъпват на тези на кончето, даже напротив.)

Та качихме се на върха и после слязохме обратно до Вусание, разбира се без да пропуснем няколко часа вървене по тъмно.

Линк към всички снимки
GPS трак на ходенето
Трак лог на пътя на колата

Франция 2012 (Chamonix, Mer de Glace)

С противоречиви настроения след Гран Парадисо се взе решение да продължим към Шамони (вместо връщането към Бернина), където имахме за довършване някои останали от миналата година маршрути.
Съвсем съзнателно избрахме да не минаваме през тунела Мон Блан и се насочихме на север от Аоста към прохода Свети Бернар (Great St Bernard Pass). През него щяхме да се прехвърлим в Швейцария, след това във Франция.
Очакванията от това пътуване, поне моите, се оправдаха напълно - изключително панорамни, иделно поддържани високопланински пътища в Италия, далеч по-зле в Швейцария, но пък гледки - да ти се замае главата.
И пристигнахме в Шамони.

Заради някакъв планински маратон в района, къмпингът, в който бяхме отседнали миналата година бе пълен, като изключим няколко затворени места край оградата. Наложи да вземем компромисното решение да оставим колите отвън и да пренасяме багажите на ръце.
Маршрутът за следващия ден бе ледника Mer de Glace. Идеята бе да се разходим до панорамната площадка, докъдето стигаше и зъбчатата железница, след това да се върнем по обходна пътека.

Самият маршрут беше много приятен, единственото лошо беше неподходящата за снимане светлина - небето отвсякъде бе едно неразличимо сиво. Пти Дрю, и Гран Жорас и още безброй знайни и незнайни ...

Линк към всички снимки
Линк към GPS трака

Италия 2012 - Гран Парадисо(4061м)

Gran Paradiso(4061м) се води най-високия италиански връх, намиращ се изцяло в Италия. Това звучи малко странно, защото от пограничните има не един и два, значително по-високи.

С няколко думи историята се разви по следния начин:
Смятахме от Мармолада да се прехвърлим към Бернина, но след поредица от малшансове (първо задръствания в района на Каназей, след това катастрофа с моторист, която блокира пътя та след дълго чакане, обърнахме, за да търсим обходен маршрут) пристигнахме при избраното за изходна точка Campo Moro привечер, а и започваше да вали. По план трябваше да стигнем до първата хижа (Rifugio Carate - Brianza) още същия ден. След проучвания за прогнозата се оказа, че нищо хубаво не ни чака в близките дни. Така решихме да разместим плана, тръгвайки на запад към Гран Парадисо с надеждата, че ще разминем идващото от Англия лошо време. Извадихме късмет, деня, в който се качихме беше страхотен.

Всички снимки.
GPS трак